Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Сигурен ли сте, че нямаше още нещо? Съвсем нищо ли?

Клемънтс я измери с поглед, а умът му действаше трескаво.

— Може и да имаше.

Шармън спря на вратата и се обърна, докато Сам продължаваше разпита.

— Какво?

— Мисля, че носеше перука.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

— Не му прилягаше много добре. Косата му се подаваше отдолу.

— Какъв цвят беше?

— Русолява или светлокестенява.

Стан прекоси стаята мигновено.

— Защо не ми казахте това веднага?

— Трудно ми бе да се концентрирам с лошия ви дъх в лицето ми!

Шармън го изгледа с яд, а Сам му подаде втората банкнота от двадесет лири.

Когато излязоха, Стан я хвана за ръката.

— Впечатляващо! Къде научи този номер?

Тя се усмихна, доволна от комплимента.

— От дългогодишното общуване с такива като теб. Не може да не усвоиш това-онова.

Той се засмя.

— Наблюдавай ме, скоро може да се кандидатираш за работата ми.

— Не бих могла да живея с твоята заплата.

— Самата истина!

Двамата се качиха в колата му.

— А сега накъде, Батман?

— Гранчестър.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — Изглеждаше загрижена.

— О, да — кимна той.

За да си спестят време и усилие, Шармън и Сам решиха да се разделят. Той щеше да отиде до Гранчестър, за да поговори с работника на Кларк и чистачката, докато тя проведе колкото се може повече запитвания с Марша Евънс, за която се надяваха, че вече се е върнала в лабораторията по криминалистика в Хънтингтън и е открила нещо полезно. Стан остави Сам първо пред къщата й. Искаше да смени работните си дрехи с нещо по-хубаво. Шармън се възхити на дома й.

— Хубаво местенце, сигурно добре ти плащат.

Сам мразеше този израз. Сякаш й намекваха, че изкарва прехраната си твърде лесно.

— Благодаря ти, доста се потрудих, за да си заслужа парите.

— Сигурен съм, че е така, но това важи и за мен, а изобщо не съм успял и да припаря до такава къща.

— Не съм предполагала, че си социалист, Стан.

— Не съм, просто ми се иска да имах малко по-добра отплата за тежкия ми труд, отколкото двустаен апартамент в бедняшката част на града.

Сам изведнъж изпита познат пристъп на смущение, който често получаваше пред членове на семейството си, които ясно бяха показали, че се главозамайва, но винаги бе работила усилено и бе амбициозна. През годините се бе научила да приема, че и финансовият, и професионалният й успех са заслужени и спечелени с труд и няма причина да се притеснява от тях.

— Искаш ли да влезеш?

— На кафе ли ме каниш, доктор Райън?

Сам почувства, че се изчервява.

— Не, каня те на чай. Е, искаш ли, по дяволите?

Шармън се усмихна, доволен, че е успял поне да предизвика изчервяването на добрата лекарка.

— Не, благодаря, докторе. Времето върви, а ми остават още няколко задачи.

Сам усети едновременно облекчение и изненада от отказа му. Докато се обръщаше да влезе, той й зададе още един въпрос.

— Познаваш ли някой си доктор Анди Хърман?

— Много добре — кимна тя. — Работеше като психиатър в „Парк“. Сега си има частна практика. И доколкото разбирам, се справя доста добре.

— Бил е психоаналитик на Софи Кларк.

— Ходела е на психоаналитик? — изненада се тя. — Защо?

— Надявах се ти да проучиш това. — Изгледа я с ъгълчето на окото си.

Сам го обмисли за миг.

— Искаш прекалено голяма услуга.

Шармън сви рамене.

— Дали ще говори с теб? Защото е адски сигурно, че с мен не би го сторил.

Сам не бе напълно уверена, но осъзна, че вече е затънала до гуша и едва ли може да откаже.

— Ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо.

— Разбира се — кимна Шармън. — Има и още нещо, което можеш да свършиш.

Изгледа го въпросително.

— Още колко услуги, Станли? Този път какво е?

Той отвори жабката, бръкна вътре и извади найлонова торбичка за веществени доказателства, която й подаде. Сам я вдигна към светлината и я разгледа за кратко. Вътре имаше часовник, и то скъп на вид. Обърна се към Шармън.

— Мога ли да го извадя?

Той кимна, патоложката дръпна лентата в горната част и пусна часовника в ръката си. Бе модерен златен „Ролекс“. Повъртя го. По него нямаше нищо кой знае колко необичайно, освен че гърбът му бе изпилен, за да се заличи гравиран някога надпис. Отново върна поглед на Шармън.

— Тъй като не ми предстои излизане в пенсия, предполагам, че има някакво обяснение, задето ми даваш този часовник.

— Открих го под трупа на момичето.

— Откъде знаеш, че е бил неин?

Той сви рамене.