Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Да, но случаят е малко по-различен. Съпътстващите го обстоятелства са необикновени. Така и не са се оплакали, че колата е била открадната, а не е подадено и заявление за застраховката.

— А собственикът?

— Предишният собственик казал на Центъра за регистрация на превозните средства, че я е продал около две седмици преди това.

— На кого?

— Местните ченгета провериха. Купувачът е дал фалшиво име и адрес. Тогава за какво е било всичко това?

— Била ли е използвана за бягство при някакво престъпление — нали знаеш, обир или нещо такова?

— Няма данни.

— Навсякъде ли?

— Навсякъде, където проверихме.

— Добре, това е странно. Ще го проверя.

Сид Буут тръгна да излиза от колата му.

— Трябва да вървя, Станли, защото може да си загубя работата, ако ме видят с такива като теб. Ще ида да хапна със семейството и да им кажа каква прекрасна жена е била старата кучка според мен.

— Тези думи ще ти преседнат на гърлото.

— Може би, но ще ги преглътна с всичките онези безплатни напитки.

— Довиждане, Сид — засмя се Шармън. — Пийни едно и заради мен. И отново ти благодаря.

Буут се отправи към опечалените и се смеси с тълпата облечени в черни костюми престъпници.

Сам се огледа наоколо из запустялото място, където бе открито тялото на неизвестното момиче. Беше мрачно, неприятно кътче и човек не би го възприел като най-привлекателно за края на дните си. Горещината бе заличила всичко. Тревата покрай железопътната дига изглеждаше кафява и изсъхнала, а почвата в полето, вместо влажна, богата, тъмнокафява, се бе спекла и напукала и се ронеше на прах.

Хвърли поглед към Марша, която наблюдаваше сметището с известна степен отвращение. Въпреки че й харесваше да бъде криминален специалист, никога не можеше да свикне напълно с някои неща.

— Мразя да претърсвам бунищата, човек не знае какво го дебне там.

Сам се усмихна на приятелката си. Както винаги, достатъчно бе да я помоли само веднъж. Когато й обясни обстоятелствата около случая и най-вече намеренията на Адамс, Марша мигновено застана на нейна страна. Двете бяха като сестри, ако обидиш едната, другата незабавно също се засягаше.

Марша се обърна към Сам:

— Е, откъде искаш да започна? И не забравяй, че съм си взела само един ден отпуск, а се оплакват и заради него.

Патоложката я прегърна с обич.

— Не мисли, че не го оценявам, Марша. — Двете жени се усмихнаха една на друга. — Поразрови боклука и виж дали ще забележиш нещо интересно. На този етап не съм сигурна какво точно търсим…

— Но ще разбера, като го видя? — Сам кимна. — Все така ясна и безценна, както винаги!

Марша надяна белия си предпазен костюм и защитните обувки и тръгна към средата на бунището.

Сам се приближи до Шармън, който стоеше в подножието на дигата и се взираше в полята в посока Кеймбридж.

— За какво мислиш?

— Тъкмо се питах защо ли е дошла до тук — обърна се към нея той. — Защо точно тук?

Сам се озърна.

— Да, и аз се чудя. Това не е просто тихо местенце, където да се надрусаш, толкова много по-достъпни има. Причината трябва да е друга. Може да е имала среща с някого.

— С убиеца си — кимна Шармън. — Но кой е той?

— Доставчикът й на наркотици?

— Тези копелета не биха се мръднали, освен ако не се отнася за много пари.

— Може и да е било така. Може би го е настъпила за някоя сделка и в резултат се е стигнало до това. Често се случват такива неща.

— Може би, но все още не съм убеден.

— Ако знаехме причината, Стан, щяхме да сме разгадали случая. Помисли си колко ще сме отегчени тогава.

— Така е. — Отмести поглед към Марша, която внимателно събираше проби и ги пускаше в торбички. — Как се справя приятелката ти?

— Добре. Ще стори всичко по силите си, но бих се радвала повече, ако Колин Фланъри и екипът му бяха тук, за да свършат работата както трябва. Между другото, Марша е ползотворен и зорък детектив, когато се задейства. Мислех си да помоля Колин и мисля, че би го направил заради мен…

— Харесва те, нали? — прекъсна я Шармън.

Отговорът й бе по-рязък, отколкото бе очаквала.

— Имах предвид по-скоро професионално уважение, отколкото нещо друго.

Погледна я. Започваше да осъзнава, че няма да му позволява много волности.

— Освен това — продължи Сам, — колкото по-малко хора знаят замисъла ни, толкова по-добре. Особено Адамс.

— Смятам, че си права — кимна той. — Оценявам помощта ти. Зная, че си в немилост заради мен.

— Да, така е.

— Какво те накара да промениш решението си?