Найджел Маккрери - Непознати без лица

Шармън отново се засмя. Компанията й му бе приятна.

— Е, теб те понасям, нали?

Тя отпи от тоника си.

— Знаеш ли, че това е най-наподобяващото комплимент изказване, с което някога си ме удостоявал?

— Наслади му се, сигурно ще е последното. — Обърна се към нея с надеждата да се възползва от настроението й. — Предполагам, че би могла да ми окажеш малко помощ? Мисля, че ще имам нужда от всичката подкрепа, която успея да намеря.

— Съжалявам, Стан — поклати глава Сам, — бих го сторила, ако можех, но в момента съм затънала до гуша в работа. Освен това не ми се иска особено да се конфронтирам отново с Адамс.

— Страхуваш ли се от него? — извърна се той.

Това беше стар трик, но можеше да се окаже ефективен. Сам веднага го усети обаче и не смяташе да се поддава.

— Добър опит, Стан, но нямаш шанс.

Шармън изпразни чашата си и я погледна.

— Още едно?

Тя кимна и той се отправи към бара.

— Сега е мой ред да почерпя, ти стой тук.

Тревър Стюърт рядко викаше Сам толкова късно. В миналото излизаха доста редовно да пийнат или хапнат по нещо в опит да се отпуснат след тежък ден в моргата. Но с нарастването на работата това не се случваше толкова често, колкото биха желали. Докато стигне до кабинета му, секретарката му си бе тръгнала и той я чакаше там сам. Почука на вратата и влезе.

— Добър вечер, искал си да ме видиш?

Седналият зад бюрото си в далечния край на стаята Тревър се изправи.

— Винаги искам да те видя, Сам, но ти си все заета.

— Такива са правилата на играта. Отговорностите нарастват с ранга.

— На мен ли го разправяш? Седни.

Сам се отпусна на голямото канапе, което бе пренесъл в кабинета си. Стаите му започваха да приличат на луксозен апартамент в скъп хотел повече, отколкото тези на началника на отдела. Докато той се разполагаше, тя видя вестника в ръката му и изведнъж осъзна за какво става въпрос.

— Виждам, че си го чел. Не знаех, че се интересуваш от жълтата преса, Тревър.

Той сведе поглед към изданието.

— Не се интересувам, обикновено не бих го докоснал и с пръчка, нали знаеш.

— Тогава?

— Ами, когато се отнася за някой от високопоставените ми подчинени, тогава ме интересува.

— И по какъв начин? Загрижен си, че снимката е на първа страница, а не на трета ли?

Тревър се усмихна и поклати глава.

— Не, нищо подобно. Смятам да пиша на комисията за оплаквания срещу пресата. Направо е отвратително.

— Сигурна съм, че ще ги разтърсиш, Тревър.

Взря се в нея за момент, недоволен от несериозното й отношение към сериозния според него проблем.

— Става дума по-скоро за съдържанието.

— Също толкова скандално, колкото и снимката, сигурно? Надявах се, че ще се оплачеш и от това.

Той се изправи и закрачи из кабинета. Това бе сигурен признак, че е нервен и неуверен.

— Е, щях да го направя, преди Том Адамс да дойде и да ми съобщи, че в основни линии е вярно.

— Какво? — Сам скочи. — Надявам се, че си му казал да се разкара!

Спря да крачи за момент.

— Не мога да заявя на главния инспектор да се разкара, нали?

— Е, и какво ти каза?

— Че заради предишната ви връзка отношението ти към него, а следователно и към разследването, е, да кажем, не съвсем професионално.

— И ти, разбира се, ме защити?

Той отново закрачи.

— Всъщност срещата свърши доста неприятно, Сам. Сигурна ли си, че не позволяваш личната ти ненавист към Адамс да замъгли преценките ти?

Тя усети как се разярява.

— Не изпитвам лична ненавист. Всъщност не храня никакви чувства към него.

Тревър спря за миг и я погледна.

— Значи си ги оставила да се намесят.

— Какво?

— Сам, хората, които твърдят подобни неща, не изпитват нищо друго, освен ненавист към онези, за които го казват. Знаеш го.

— Нима не съм си свършила добре работата по случая?

— Не, не става дума за това.

— Тогава за какво, по дяволите?

— Адамс има чувството, че се опитваш да го омаловажиш.

— Няма нужда аз да се опитвам, той и сам се справя.

— Струва му се, че създава лоша атмосфера в екипа и не е от полза, когато всички би трябвало да вървят към общата цел.

— А коя е тя тогава? Повишението му в заместник-началник на полицията ли?

Тревър изглеждаше изненадан.

— Не знаех, че се стреми към този пост.

Сам го изгледа ядосано.

— Е, така е, и това е причината за всичко.

— Мислиш ли, че ще го постигне?

— Почти със сигурност. Особено след случая „Кларк“.

— Е, тогава най-добре да внимаваме. Това би го направило изключително важен фактор.