Найджел Маккрери - Непознати без лица

Стан се опита да се защити.

— Дик Медоуз ми даде разрешение.

— Имаш предвид инспектор Медоуз, мисля?

Шармън пренебрегна дребнавостта на началника си и продължи:

— Даде ми две седмици да предоставя допълнително информация, доказваща теорията ми за убийството. Точно това и направих.

Адам се изправи и се наведе над масата.

— Не си тук от вчера, Шармън, знаеш процедурата…

Той изобщо не го слушаше.

— Имаш предвид детектив Шармън, нали?

Адамс не му обърна внимание, а продължи:

— Премина прекалено много граници.

Стан сви рамене, което го разяри още повече.

— Добре, докато не разбера какво точно си замислил, си отстранен и подлежиш на изслушване на дисциплинарната комисия. Разбра ли? — Протегна ръка. — Дай си служебната карта.

Вбесен отвъд всякакъв предел, Станли внезапно скочи и сви юмрук. Сам хвана ръката му бързо.

— Стан, недей, той точно това иска. — Намесата й го успокои достатъчно, за да размисли. — Не си струва, Стан. Защо да му доставяш удоволствие?

Адамс се усмихна на Шармън.

— Права е, точно това искам да направиш. Тогава наистина ще те пипна.

Шармън се успокои и свали ръка. Извади служебната си карта от вътрешния джоб и я хвърли на бюрото му. Патоложката, която все още го държеше за ръката, го поведе навън от кабинета. Когато стигнаха до вратата, Сам се обърна към бившия си партньор:

— Още не си чул края на историята.

Адамс я изгледа незаинтересовано.

— Нито пък ти. Между другото, виждала ли си днешния вестник? Струва си да му хвърлиш едно око. — Показа й първа страница. — Все още изглеждаш добре, Сам.

Тя поклати глава, преди да хвърли вестника през стаята. Не й харесваше да се счита за отмъстителна, но ако някога й изскочеше възможността да си го върне на копелето, щеше да го направи.

Сам заведе Шармън в „Орелът“, любимата й кръчма в града. Тук за пръв път бе обявено откриването на ДНК и дори и единствено заради тази причина изглеждаше подходящо. Тя взе питиетата въпреки негодуванието на Шармън и ги отнесе на масата.

— Как се чувстваш?

Той отпи от голямата чаша скоч, която му бе подала.

— Добре. Няма да се дам на такива дребосъци като Адамс. — Поколеба се за миг. — Благодаря за онова, което стори в кабинета му.

— Не исках да го правя, повярвай — сви рамене Сам. — При други обстоятелства с удоволствие бих ти помогнала.

Той вдигна чаша към нея.

— Аз ще го ударя, ти го ритни.

— Дадено — вдигна чаша в отговор тя.

Пиха заедно.

— Досега никога не съм бил отстраняван. На няколко пъти се разминавах на косъм, но никога не съм стигал дотук. Винаги съм успявал да се оправдая.

Сам изведнъж изпита силно съчувствие към него.

— Какво ще правиш сега?

Усмихна й се и отпи още една глътка.

— Ще продължа с разследването.

— След онова, което Адамс току-що каза? Не си ли търсиш белята?

— И какво ще ми направи? Ще ме отстрани ли?

— Може да те арестува.

— За какво, за любопитство ли? Не мисля.

— Може да влоши нещата с дисциплинарната комисия.

Шармън отпи отново, този път по-дълго.

— Ако не докажа убедително, че момичето, което открих, е убито, и без това ще ми е спукана работата. Така че какво губя? Имаш ли нещо против да запуша?

Тя поклати глава. Всъщност беше против, но нямаше да му противоречи точно в тази минута. Стан извади полупразен пакет и си запали цигара, вдишвайки дълбоко.

— Може да подуша и около убийството на Кларк.

— Защо? — изгледа го заинтригувана.

— Мисля, че са пипнали погрешния човек.

— Нима?

— Инстинктивно го усещам. Подочух разни работи от Чоки, които някак си не се връзват според мен.

Сам ставаше все по-заинтригувана.

— Разказа ли му за възлите?

Той поклати глава.

— Как не! Нека свършат нещо сами. Но помолих Медоуз да попита Уорд дали е бил моряк. Ако не разбира от намек, няма да му го диктувам буква по буква. Освен това Фланъри знае, така че не мога да пробутвам дълго номера „зная нещо, което не ви е известно“.

— Нещо друго?

Шармън й се усмихна.

— Може би. Ще ти кажа по-късно, когато успея да посъбера още малко сведения.

Сам подозираше, че ще се забърка в неприятности, но знаеше и че не може да го спре.

— Защо винаги си просиш неприятностите?

— Не е вярно. — Престори се на разтревожен. — Те сами ме намират.

— Дори и да си насред скапаната пустиня, пак ще се натъкнеш на проблем.

— Е, може би — засмя се той. — Но не мога да понасям глупаците.

— Ти май никого не понасяш особено.