Найджел Маккрери - Непознати без лица

Асистентът кимна и изчезна към кабинета й. Шармън, който я наблюдаваше и се чудеше какво става, най-сетне избухна:

— Някой ще благоволи ли да ме осведоми какво става, дявол да го вземе?

Сам хвана облечената му в ръкавица ръка и прокара ноктите му по вътрешността на резката.

— Това, Станли, е белег от нож.

Знаеше, че не бива да спори с нея, но все още бе заинтересуван.

— Откъде знаеш?

— От формата на белега, подобна на малко V, врязано в реброто. Ударът е нанесен ниско и насочен нагоре. Убиецът е забил ножа тук… — Постави ръка до корема. — А след това го е задвижил нагоре. — Отново имитира движението с ръка, като натисна рязко нагоре. — Във вътрешността на гръдния кош, към дробовете и сърцето. Острието е засегнало реброто по пътя си, оставяйки този издайнически белег, който виждаме тук.

Шармън се усмихна широко. Сам бе доказала теорията му.

— Само един ли е? Не трябва ли да има още?

— Да — кимна тя. — Очаквах да открия и други, но имах късмет, че забелязах…

Той знаеше, че това е престорена скромност. Сам никога не разчиташе на късмет, просто бе добра.

— Но, изглежда, има само един тук — продължи патоложката. — И друг път съм срещала единствен смъртоносен удар на точното място. Не е чак толкова необичайно. — Погледна Шармън в очите. — Е, Стан, изглежда, инстинктът ти е бил основателен, това момиче е било убито. Сега само трябва да убедим и Адамс.

Ако имаше достатъчно смелост, щеше да я вдигне във въздуха. Вместо това постави неловко ръка на рамото й.

— Благодаря за доверието, доктор Райън.

— Не, аз ти благодаря, Стан — усмихна му се Сам. — Наистина знаеш как да разнообразиш живота ми. Ти ли ще съобщиш на Адамс, или аз?

— Ако нямаш нищо против — усмихна се той, — защо да не идем и двамата? Нещо като взаимна подкрепа. А после ще те заведа да пийнем по едно. Става ли?

— Става. Нека само да се преоблека и идвам с теб. Нямам търпение да видя изражението му.

Греъм Уорд седеше срещу Адамс в стаята за разпити в централния участък на кеймбриджката полиция. До него бе нервният господин Апълярд, който извиваше с ръце дръжката на куфарчето си. Главният инспектор се взираше в очите на заподозрения, докато започваше да чете обвинението.

— Греъм Уорд, обвинен сте в…

Мъжът бе престанал да слуша. Започна да си тананика „Йерусалим“. Тананикаше я все по-високо и по-високо, докато Адамс продължаваше да чете и се опитваше да заглуши думите му. Накрая полицаят помоли за внимание и зачака отговор, но не последва друго освен „Йерусалим“.

Погледна адвоката.

— Клиентът ви разбира ли, господин Апълярд?

Адвокатът хвана ръката на Уорд.

— Греъм, разбираш ли в какво си обвинен? Много е сериозно.

Песента ставаше все по-силна. Апълярд поклати глава.

— Мисля, че не е добре, господин главен инспектор. Може би трябва да повикаме лекар?

Адамс кимна и потърси Медоуз.

— Дик, изпрати за полицейския лекар, после го отведи в килията му. Искам денонощна охрана. Но не извън килията, а вътре в нея. Ясно ли е?

Инспекторът и сержантът от участъка кимнаха едновременно. Доволен от отговора, Адамс напусна стаята. Знаеше, че ДНК пробата ще уреди всичко накрая. Но не можеше да проумее как Уорд продължава да отрича, след като му представят подобно доказателство. А и косвените улики също бяха силни. Щяха да го осъдят до живот. Пресметна със задоволство, че това означава да излежи поне двадесет и пет години.

Когато стигна в кабинета си, вдигна телефона и набра началника на полицията. Изпитваше чувство на главозамайване, съпътстващо всичките му добри постижения, но по особено. Това бе по-голям трофей от обичайните.

— Началникът, моля. Главен инспектор Адамс. — Изчака шефът му да се появи. — Добър ден, сър. Просто исках да ви уведомя, че повдигнах обвинения срещу Уорд преди пет минути. Не, изключено е да има грешка. Получихме положителен резултат от ДНК анализа, така че и само това е достатъчно. Но имаме и косвени доказателства. В бараката му открихме въже, подобно на използваното при госпожа Кларк, заедно с чанта, пълна със садистични порнографски списания, покрита с негови отпечатъци… Благодаря ви, сър. Реших да звънна първо на вас, за да можете да предадете добрата вест на Джон Кларк и разбира се, на министъра на вътрешните работи. Сигурен съм, че и двамата ще се зарадват… Благодаря ви, сър. Радвам се, че постигнахме бързи резултати. Не, сър, не съм видял вестниците днес, бях твърде зает, нали разбирате. Да, сър, веднага. Можете ли да ми кажете за какво се отнася? Добре, сър, ще ви се обадя отново след малко. — Подвикна на секретарката си: — Ема, имаш ли някой днешен вестник?