Найджел Маккрери - Непознати без лица

Филмът явно бе сниман от аматьор с ръчна камера. Освен това бе втори или трети презапис. Въпреки това съдържанието бе достатъчно ясно. Четирима мъже пресъздаваха яростно изнасилване на млада жена. В един момент жената явно припадна. Един от мъжете изчезна от кадъра и се върна с кофа вода, която изля върху нея, за да я свести. След като свършиха с нея, един от тях взе въже от нощното шкафче и удуши все още борещата се жена, окуражаван от приятелите си.

Шармън изгледа записа два пъти. Сценарият бе тъжен и гаден, а бе виждал доста подобни неща, когато работеше в отдела за борба с порока. Никога не знаеше със сигурност дали филмите за удушаване са автентични, или просто добре изиграни, разкрасени с няколко специални ефекта. Мъжете приличаха на източноевропейци, а жената бе млада и привлекателна и Шармън трябваше да признае, че излъчваше неподправена уплаха и болка. Преди да предприеме ход срещу приятелчето Роджърс обаче, реши да покаже касетата на стария си приятел детектив Пана от отдела за борба с порока. Независимо от гледната точка, филмът не бе приятен, но ако беше и автентичен, то имаше вероятност домашен запис на злощастната кончина на госпожа Кларк да се намира сред колекцията на Роджърс. Макар да се радваше, все пак бе изненадан, че местните ченгета не са ги открили при обиска в апартамента му. Такива са новите полицаи, помисли си цинично той. Всички трябваше да са мили и състрадателни. Професията отиваше по дяволите.

Сам паркира в Ню Корт близо до два много стари и очукани мерцедеса. След като мина покрай въртележката с огромния конски кестен в средата й, тя се отправи към „Невилс Корт“ и стълбище „И“. Обичаше старите дървени стълбища, изгладени и вдлъбнати от хилядите нозе през стотиците години. Често се питаше кои ли велики личности са идвали тук преди нея и са изкачвали същите стъпала. Особеното в Кеймбридж, и най-вече в колежа „Тринити“ бе чувството за история. Когато стигна до „И 5“, почука решително на вратата.

— Звучите като полицията, най-добре влезте.

Сам натисна старата дъбова врата и влезе. Питър Хъд бе седнал в средата на стаята и скицираше една от реконструкциите си, която току-що бе завършил. Вдигна поглед.

— Вие трябва да сте доктор Райън. Влезте, заинтригуван съм.

Хъд бе по-нисък, отколкото бе очаквала, около метър и шестдесет и осем, строен, много привлекателен, с дълга руса коса, сини очи и мила усмивка. Освен това бе типичен представител на своята класа. Самоуверен възпитаник на частно училище, човек, пред когото животът лежи като на карта.

— Моля, седнете.

Когато хора от „Питърс“ приканват някого да направи нещо, то често звучи като заповед и Сам винаги се дразнеше. Настръхна, но изпълни молбата — в края на краищата щеше да моли за услуга.

— Е, доктор Райън…

— Сам — прекъсна го тя.

Хъд продължи да рисува, без да вдига поглед ни за миг.

— Тогава Сам. Е, Сам, какво искате от мен?

— Да ми помогнете да идентифицираме тленните останки на едно момиче.

— Това не се ли прави от полицията обикновено?

Тя се поколеба, несигурна каква част да му разкрие.

— Обикновено да, но те не смятат, че е била убита…

Сега бе ред на Хъд да я прекъсне.

— Убита? Боже, става все по-интересно. Казвате, че полицията не се занимава със случая. Мога ли да попитам защо?

Сам реши да бъде откровена.

— Не ми вярват и не желаят да го третират като убийство.

— А не сте ли обмисляли употребата на компютър? Чувам, че са много ефективни.

— Да, но времето им трябва да бъде заплатено от бюджета, а аз нямам такъв.

За пръв път, откакто тя влезе в стаята, Хъд престана да рисува и я погледна.

— Значи очаквате да ви предложа услугите си безплатно?

Сам кимна.

— Среща на изкуството с престъплението, мислех си, че може да представлява интерес за вас. Ако успеем да докажем теорията ми, това със сигурност би ви направило голяма реклама.

— Може би. — Усмихна й се. — Разкажете ми повече. — Той възобнови рисуването.

— Преди няколко дни под един стар железопътен мост бе открит трупът на млада жена. Смятам, че е била убита — намушкана с нож. Поради състоянието на тялото нямаме много възможности, за да я идентифицираме. Ако можете да направите лицева реконструкция, бихте ни оказали огромна помощ.

— Защо смятате, че е била намушкана?

— В долната част на гръдния кош има белег, за който съм сигурна, че е от нож.

— Нещо друго?

— Считаме, че нашият убиец е бил много внимателен. Около тялото нямаше нищо, по което да го разпознаем, а недалеч имаше изгоряла кола, която според нас е използвал, за да унищожи уликите.