Найджел Маккрери - Непознати без лица

В два се чу леко почукване на вратата на кабинета й и Джийн влезе.

— Господин Хъд е дошъл да ви види, докторе. Да го поканя ли?

Сам помисли за миг. Добре се справяше. Още двадесет минути и щеше да е разчистила повечето от важните задачи. От друга страна, струваше ли си да кара Питър Хъд да чака? Можеше да се засегне и да си тръгне или пък още по-лошо — да нарисува Джийн гола. Това последно хрумване я накара да вземе решение.

— Покани го да влезе, Джийн.

Секретарката му помаха да дойде в стаята.

— Кафе?

Той я изгледа изненадано.

— Опитвам се да избягвам отровите за тялото си. Имате ли вода, имам предвид минерална?

Джийн изглеждаше леко стъписана.

— Ще видя какво мога да намеря. — Обърна се кисело към Сам: — А за вас кафе, докторе?

— Да, ако обичаш, с допълнително отрова — кимна тя.

Секретарката напусна стаята, а Хъд се настани срещу патоложката, като огледа кабинета й с вид на превъзходство и увереност, което се развива само в школата на Оксбридж. Накрая се обърна към нея и каза:

— Пушите ли?

Тя поклати глава.

— Не, защо? Бихте ли желали цигара? Сигурна съм, че Джийн ще може да…

— Не, не пуша — прекъсна я Хъд. — Просто се чудех дали тъпчете тялото си с отрови.

Усмихна му се в отговор.

— Само толкова, колкото да не полудея.

— Човек би предположил — продължи той, — че лекарите и патолозите биха избягвали всичко, което може да упражни негативно въздействие върху организма им. Имам предвид, че постоянно виждате вредите от тях, ако схващате мисълта ми.

Сам намираше забележките му за покровителствени, но подозираше, че той не съзнава ефекта им.

— Наистина схващам мисълта ви. Според моя опит медиците са най-лоши.

Сега бе ред на Хъд да изглежда обезпокоен.

— Нима? Изненадвате ме. — После, сякаш бе отегчен от разговора, продължи: — Къде е моргата?

— В подземието. Ще ви заведа след малко. Просто искам да обсъдя с вас едно-две неща…

Прекъсна я, незаинтересуван от тези „едно-две неща“:

— Имате ли много трупове в момента?

Тъкмо се готвеше да го предупреди за състоянието на тялото на неизвестното момиче, но бе толкова раздразнена от поведението му, че реши да го остави сам да се запознае. Гледката разстройваше повечето хора, но миризмата се отразяваше на всички. Зловонието на разлагащ се труп можеше да бъде толкова остро, че често се носеше из цялата болница и разстройваше всички.

— Пълна къща. Така е по това време на годината.

— Какво странно описание на морга, „пълна къща“ — засмя се Хъд.

Джийн донесе кафето и бутилката минерална вода. Художникът я взе без дума на благодарност и огледа етикета. Докато лицето на секретарката почервеняваше от гняв, той се обърна към Сам.

— Става. А сега ще слезем ли в моргата, докторе, тоест Сам?

Фред бе приготвил всичко, когато Хъд и Сам стигнаха до моргата. Бе оставил тялото на момичето на плъзгащата се поставка, която позволяваше труповете да се вадят и прибират в хладилниците с лекота. Макар температурата да бе под нулата, миризмата на все още бавно разлагащото се тяло бе силна и не му се нравеше идеята да го премести твърде далече от камерите. Искаше да се опита да овладее вонята и да не я остави да се носи из помещението и навън, в болницата.

Патоложката се обърна към асистента си:

— Готово ли е всичко, Фред?

— Както наредихте — кимна той.

Сам прехвърли вниманието си върху Хъд.

— Когато сте готов, просто кажете.

По лицето му познаваше, че смрадта вече е стигнала до сетивата на артистичния й приятел. Все още бе подразнена и реши да запази мълчание. Художникът се опита да запази увереното си поведение, но тя виждаше, че му е трудно. Накрая той кимна към Фред, който бавно дръпна чаршафа, покриващ останките. При разкриването на тялото очите му като че ли премигнаха и се разшириха. Цветът на лицето му се смени от розово до бяло и мъжът затрепери. Сам направи знак на помощника си, който бързо заобиколи тялото и хвана ръката на Хъд, докато тя взе от него бутилката с вода, отвори я и му предложи да пийне. След като пое голяма глътка и я преглътна с усилие, той й върна шишето. Превъзходството и безразличието се бяха стопили напълно.

— Благодаря ви, ей сега ще се оправя. Шокът ми дойде в повече, отколкото си бях представял.

Патоложката кимна с разбиране, но тайно се радваше, че успя да сломи арогантността му.

— Мислех, че би трябвало да сте свикнали да виждате трупове. Смятах, че е част от изкуството ви.

Хъд тръсна глава.