Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Обаче това не значи, че е била убита. Може с нея да е имало друг, който се е паникьосал след смъртта й и се е опитал да прикрие трупа, за да се измъкне.

— Ами самото място?

Сам изглеждаше леко смаяна.

— На пет мили от града и на мили от каквото и да било село. Защо да отива там, като има стотици по-близки места?

Тя се замисли за миг. Тъй като сама бе човек на инстинкта, залагаше много на това чувство у Шармън.

— Бих могла лесно да посоча стотина причини.

Стан се отпусна отчаяно в стола си и въздъхна. Дожаля й за него. Твърде много пъти бе попадала на неговото място, за да не му съчувства.

— Добре, какво искаш да направя?

Той се надигна незабавно, развълнуван от интереса й.

— Аутопсията. Можеш ли да я извършиш като при разследване за убийство?

— Ще струва скъпо. Екипите криминалисти не са евтини. С колко разполагаш?

— С нищо. — Отпусна се назад. — Медоуз ми даде две седмици отпуск, за да се опитам да открия нещо, иначе няма да има случай.

Тя се взря в него за момент.

— Ами банков кредит?

Не точно това имаше предвид Шармън, но явно се налагаше.

— Ако това ще помогне, тогава…

— Шегувам се — прекъсна го Сам по средата на изречението. — Добре, ще го сторя, но ще трябва да ми асистираш и ще бъде в извънработно време, нали разбираш?

Той кимна.

— Кога мислиш, че ще можеш да го направиш?

Тя погледна часовника си.

— Сега ми се струва удобно. Надявам се, че нямаш някакви планове?

Имаше. Надяваше се да види Кейт, но както винаги, работата стоеше на първо място. Щеше да се разбере с момичето по-късно.

Сам надникна през вратата на кабинета си към моргата.

— Фред!

Асистентът се появи магически иззад една от неръждаемите хладилни камери с две големи чаши горещ чай в ръце. Подаде ги на Шармън и Сам.

— Нямаш планове за тази вечер, нали?

Фред се замисли за момент.

— Ами, всъщност се канех…

Тя изобщо не изглеждаше заинтересувана.

— Добре, тогава какво ще кажеш за малко безплатен извънреден труд? — Преди той да успее да отговори, Сам продължи: — Става дума за скелета, който докараха вчера.

— Наркоманът?

— Да, същият.

Обърна се и изчезна обратно между камерите.

Сам се изправи.

— Носиш ли си фотоапарата? — Стан кимна, все още слисан от скоростта на реакцията й. — Хубаво, тогава най-добре да се залавяме. Фред ще ти помогне да се преоблечеш.

Тя излезе от кабинета, а Шармън, който ентусиазирано търсеше апарата си, я следваше по петите.

Адамс се вгледа в Уорд за момент, като се опитваше да прецени що за човек е. Това бе един от най-важните разпити в живота му. Бе разпитвал убийци и преди, но политическите усложнения, съпътстващи този арест, надминаваха всичко, с което досега се бе занимавал. През последните няколко дни всяка телевизионна програма и вестник разискваха историята. Звъняха му от Министерството на вътрешните работи, самият министър, а вече бе загубил бройката на обажданията на началника на полицията. Интересът на медиите бе огромен и надминаваше всичко, на което се бе натъквал той или колегите му. Ежедневно валяха покани за участие във всички емисии новини, от предаването „Днес“ до „Вечерни новини“. До момента ги избягваше и оставяше шефът и заместниците му да се разправят с медиите. Не че се боеше от интервютата, и преди бе давал такива, но не и толкова важни, боеше се да не се подхлъзне и да се изложи, защото в резултат щеше да загуби шансовете си за повишение. Бе сигурен, че арестът и повдигането на обвинения ще са достатъчни, за да му осигурят поста на заместник-началник на полицията и нямаше да позволи някой или нещо да му попречи. Включи касетофона и започна разпита.

— Часът е 3:35 следобед, вторник, 22 август 2000 г. Намирам се в стая за разпити номер три. Присъстват господин Греъм Уорд, адвокатът му господин Питър Апълярд, инспектор Ричард Медоуз и аз, главен инспектор Томас Адамс. Вече напомних на заподозрения Греъм Уорд, че е под гаранция и двамата с адвоката му потвърдиха, че разбират това. — Направи пауза за миг, за да събере мислите си. — Господин Уорд, нали съзнавате, че сте арестуван във връзка с убийството на Софи Кларк?

Уорд погледна адвоката си, който му кимна одобрително, и отвърна:

— Да, съзнавам.

— Познавахте ли госпожа Кларк? — продължи полицаят.

Заподозреният кимна.

— Кажете го за касетофона, ако обичате.

— Да, познавах я.

— Доколко?

— Тя бе съпруга на работодателя ми, Джон Кларк, член на парламента.

— Колко често я виждахте?