Найджел Маккрери - Непознати без лица

След вълненията около убийството на Софи Кларк нещата отново се бяха върнали в руслото.

„Труповете продължават да валят, а ние продължаваме да режем“, както обичаше да казва Фред. Нищо кой знае колко интересно. Сърдечни удари, рак, няколко „не съвсем сигурни“.

Сам бе попълнила доклада за Софи Кларк по-бързо от обикновено. Двамата с Тревър Стюърт не излязоха от кабинета, докато не го довършиха, а нямаше нужда от подканяне, защото искаше да го приключи възможно най-скоро. И все пак не бе открила нищо, освен очевидното. Причина за смъртта: удушаване. Да, била е изнасилена и подложена на содомия, а е използвано и нещо, може би бутилка. Освен това бе вързана и измъчвана, преди да бъде умъртвена. Гърдите, устните, анусът, вагината и шията бяха покрити от малки порязвания и изгаряния. Сам успя да вземе проби от сперма от вагината, но не и от ануса, където е бил използван само някакъв предмет. Странно бе чувството да си доволен, че някой е бил изнасилен. Не доволен от страданията на жертвата, а от възможността да събереш улики, необходими за изпращането на виновниците в затвора, вместо да ги гледаш как се разхождат на свобода. Край на продължителните, безплодни разпити на заподозрените — една малка пробичка и научаваш със сигурност каква е истината.

Питаше се как ли се чувства Уорд в този момент, като знае, че е налице научно доказателство, което или ще го уличи, или ще потвърди невинността му. Всъщност не бе необходимо да казва нищо на полицията. ДНК анализът почти със сигурност щеше да го уличи. Нищо чудно, че адвокатите му тичаха като обезглавени кокошки в опит да дискредитират науката. Нямаха никакъв шанс.

Тихо почукване прекъсна мислите й и тя вдигна глава. От вратата на кабинета надничаше Стан Шармън и по изражението му личеше, че въпросът е сериозен.

— Здравей, Стан, какво мога да направя за теб?

— Може ли да поговорим, доктор Райън?

— След като си изминал всичкия този път през Кеймбридж, за да ме видиш, би било грубо от моя страна да те отпратя. Ако е толкова сериозно, колкото е изписано на лицето ти, по-добре влез и седни.

Шармън изпълни молбата й и седна.

— Чай? — Той кимна и Сам се обърна към асистента си. — Фред, би ли могъл да ни донесеш две чаши чай, моля те?

Той не отговори, само вдигна палец нагоре и изчезна в посока на кухнята в дъното на моргата. Сам отново насочи вниманието си към Шармън.

— Е, какво те отклони от криминалния свят?

Той се изсмя кратко и престорено.

— Значи знаеш, че съм отстранен от случая „Кларк“? — Патоложката кимна. — Мисля, че твоят приятел Адамс не харесва как си върша работата.

Въпреки че му съчувстваше заради положението му, тя го познаваше достатъчно добре. Шармън беше добър полицай, но труден човек. Подозираше, че става дума за сблъсък на личности. Усмихна му се.

— Май не му харесва и моята миризма.

Стан се усмихна широко.

— Е, ако не става въпрос за това убийство, тогава за какво?

Покашля се нервно. Мразеше да моли за услуги, защото това го поставяше в неблагоприятна ситуация. Предпочиташе да разчита само на себе си, но знаеше, че този път ще иска нещо сериозно.

— Има едно тяло, по-точно останки, докарали са го вчера. Открити са под железопътен мост, встрани от „Хичинс Лейн“, на Кеймбридж Роуд.

— Наркоманът. Свръхдоза, нали? — кимна Сам.

Шармън я изгледа загрижено.

— Да не би вече да си направила аутопсията?

— Не, още не, просто повторих онова, което ми казаха — поклати глава тя.

Шармън се наведе напред.

— Сгрешили са, доктор Райън. Не е било свръхдоза, а убийство.

Сам почувства някаква изненада и познат трепет на интерес. Шармън може и да имаше много недостатъци, но не си губеше времето и не би рискувал да се изложи.

— Как стигна до това заключение?

— Инстинкт.

— Това сигурно ще впечатли главен инспектор Адамс. Да разбирам ли, че вече знае?

— Не, не още — поклати глава той. — Разговарях с Дик Медоуз тази сутрин.

— И какво беше мнението му?

— Че съм нямал достатъчно доказателства, за да продължим. Иска да открия още нещо.

— И тъкмо затова си дошъл?

— Да.

— Разполагаш ли с нещо друго, освен с „инстинкта“ си?

— Положението на тялото. Нека ти покажа.

Подаде й снимките, които бе дал на Медоуз. Тя ги прегледа набързо и се върна да разгледа по-задълбочено някои то тях.

— Като че ли някой е покрил трупа.

Прииска му се да скочи и да я разцелува.

— Точно така! Убиецът!

След като ги прехвърли още веднъж, тя ги остави обратно на масата.