Ю Несбьо - Кръв по снега

Младежът се спусна към подземната метростанция при Националния театър.

Имаше доста хора и успях да го приближа неусетно.

Качи се на линия към западните квартали. Така значи. Богаташко синче. Не познавах тази част от града. Твърде много пари, твърде малко неща, в които си заслужава да ги вложиш, казваше баща ми. Още се питам ясно какво точно е имал предвид.

Мария се возеше по друга линия, но в първия участък маршрутите съвпадаха.

Седнах на седалката зад него. Влакът навлезе в тунела. Всъщност навън беше тъмно точно толкова, колкото и в тунела. Нямаше разлика. Знаех, че приближаваме онова място. Щеше да застърже желязо, вагонът да политне рязко напред.

Изкушаваше ме идеята да опра дулото в облегалката на седалката му и да натисна спусъка, докато релсите звънтят.

Когато минахме през въпросния участък, за пръв път си дадох сметка на какво точно ми напомня този звук. Метал в метал. Усещането за подреденост, как нещата си идват по местата. Усещането за съдба. Това беше саундтракът на моята работа — дрънченето на подвижните метални части на оръжието, щракването на затвора, на приклада, на спусъка.

В квартал „Виндерен“ слязохме само двамата с младежа. Тръгнах след него. Снегът хруптеше под стъпките ни. Стремях се да вървя в крак с него, за да не ме чува. От двете ни страни се изнизваха еднофамилни къщи, но беше толкова пусто, все едно сме на Луната.

Настигнах го, той се извърна наполовина, вероятно за да види дали е някой познат от квартала, и аз го прострелях в долната част на гръбнака. Строполи се до една ограда. Бутнах го с крак да го обърна. Взираше се в мен с изцъклени очи и аз го помислих за мъртъв. Той обаче размърда устни.

Можех да го прострелям право в сърцето, в тила или в задната част на главата. Защо избрах да го раня в гърба? Да го питам нещо ли исках? Май да, но вече бях забравил какво. Или изведнъж ми се бе сторило маловажно. Отблизо не изглеждаше кой знае колко по-различно. Беше си същата хиена. Гръмнах го в лицето. Хиена с разкървавена мутра.

Забелязах как някакво хлапе наднича над оградата. По вълнените му ръкавици и по шапката му бе полепнал сняг. Май се опитваше да направи снежен човек. Да, ама когато е ронлив, снегът трудно се овалва в топки. Те се разпадат на прах в ръцете ти и се изсипват между пръстите ти.

— Мъртъв ли е? — попита момчето и погледна към трупа.

Сигурно е странно да наречеш „труп“ човек, който само допреди секунди е дишал, но как иначе да го назовеш?

— Да не е баща ти? — попитах.

Момчето поклати глава.

Не знам откъде ми щукна. Защо си наумих, че щом момчето реагира толкова спокойно, застреляният е негов баща? О, много добре знам причината. Защото навремето аз точно така приех смъртта на моя баща.

— Живее там — момчето посочи с едната си ръкавица и засмука снега от другата, без да изпуска мъртвия от поглед.

— Няма да се връщам да те тормозя, но забрави как изглеждам, разбра ли?

— Да.

Бузите му хлътваха и се издуваха, докато смучеше — същинско бебе, което суче от цица.

Обърнах се и минах по същия път, по който бях дошъл. Избърсах старателно дръжката на пистолета и го пуснах в една шахта, зейнала под тънката бяла пелена на топящия се сняг. Така нямаше опасност да попадне в ръцете на някое непредпазливо хлапе от квартала. След извършена екзекуция никога не се качвам на превозно средство. Това е равносилно на закон. Вървя с нормална, пъргава походка, а видя ли да се задават полицейски коли, мигом се обръщам и поемам в посока към местопрестъплението. Сирените завиха чак когато приближих квартал „Маюрстюа“.

Случи се едва преди няколко седмици. Както обикновено, чаках, прикрит зад контейнерите на паркинга зад бакалията. Наближаваше краят на работното време. Чух мекото щракване на отварящата се врата, последвано от хлопване. По куцането стъпките на Мария се познават лесно. Изчаках още малко и тръгнах след нея. Не гледах на действията си като на шпиониране. По-скоро й предоставях да определи къде ще ходим. Днес се отправихме към метростанцията. После се отбихме в една цветарница и накрая отидохме до гробището при църквата в Западен Акер. Понеже нямаше други хора, изчаках отвън. Мария излезе без жълтия букет, купен от цветарницата. Тръгна надолу по „Ширкевайен“ към метрото, а аз се вмъкнах в гробището. Цветята лежаха върху пресен, но вече заскрежен гроб с лъскава, хубава каменна плоча. Познато френско име. Наркоманът, бившето й гадже. Изобщо не знаех, че е умрял. Явно не само аз бях разбрал късно за кончината му, защото върху плочата липсваше точната дата на смъртта. Беше изписан само месецът: октомври. А аз си мислех, че в подобни случаи се посочва ориентировъчна дата. За да се смекчи самотата на покойника, положен тук, сред навалицата в заснеженото гробище.