Ю Несбьо - Кръв по снега

На път към къщи си мислех, че вече мога да спра да я наблюдавам. Мария се намираше в безопасност. Надявах се да го усеща. Надявах се да е превъзмогнала онази история. Повече нямаше да я шпионирам. Животът й започваше отначало.

Поех си дъх пред телефонната кабинка по „Бугставайен“.

И моят живот бележеше нова страница — с предстоящия разговор. Трябваше да издействам помилване от Даниел Хофман. Така щях да положа началото. Продължението тънеше в неизвестност.

— Приключих — докладвах аз.

— Добре. И с нея е свършено?

— Не с нея, сър. С него.

— Моля?

— Приключих с така наречения й любовник — по телефона винаги използваме евфемизми. „Приключено“, „свършено“ и прочее. Предпазна мярка, в случай че линията се подслушва или някой любопитко нададе ухо да чуе за какво говорим. — Повече няма да го видите, сър. Двамата не са били любовници. Той я изнудваше. Тя не го е обичала, сигурен съм.

Избълвах това на един дъх — обикновено не говорех така припряно — и последва продължителна пауза. Чувах как Даниел Хофман диша тежко през нос. Пръхти — май така се нарича.

— Убил си… убил си Бенямин?

Още в този момент разбрах, че изобщо не биваше да се обаждам на Хофман.

— Отнел си живота на… единствения ми… син?

Мозъкът ми регистрираше и анализираше звуковите вълни, преобразуваше ги в думи и ги осмисляше. Син. Нима бе възможно? Изведнъж си спомних какво ми бе минало през ума, когато видях как любовникът на Корина Хофман си изхлузва обувките в коридора: не идва за пръв път. Младежът не просто бе чест гост в този дом. Той бе живял там.

Затворих.

Корина Хофман се взираше ужасена в мен. Беше се преоблякла в друга рокля, косата й още не бе изсъхнала. Стана пет и петнайсет и тя — като всеки друг ден — си бе взела душ, за да отмие следите от любовника, преди да се прибере съпругът й.

Току-що я уведомих, че са ми поръчали да я очистя.

Тя се опита да затръшне вратата, но аз я изпреварих. Пъхнах крак и й попречих. После отворих със сила.

Корина се олюля заднешком и заотстъпва към светлата дневна. Вкопчи се в шезлонга. Същинска актриса, която флиртува с реквизит.

— Умолявам ви… — поде тя и вдигна отбранително ръка.

Нещо проблесна. Голям пръстен със скъпоценен камък. Това, значи, бе гледала онзи път, когато вдигна ръка срещу светлината.

Пристъпих към нея.

Тя нададе неистов, пронизителен писък. Сграбчи една настолна лампа и я запрати срещу мен. От изненада едва успях да се наведа, за да избегна летящия предмет. Заради усилието и замаха Корина изгуби равновесие, политна и аз я хванах. Усетих потната й кожа по дланите си, вдъхнах тежкото ухание. В какво се бе къпала? В себе си ли? Стиснах я здраво, гърдите й се повдигаха запъхтяно. Боже мой, идеше ми да я награбя веднага. Недей, спрях се. Не съм като оня. Не съм като другите мъже.

— Не съм дошъл да те убивам, Корина — прошепнах в косите й. Притеглих я към себе си. Все едно пушех опиум. Съзнанието ми се замъгли, ала възприятията ми бяха и някак странно изострени. — Даниел знае, че с Бенямин сте били любовници. Бенямин е мъртъв.

— Как… какво? Наистина ли?

— Наистина. Ако се прибере и те завари тук, Даниел ще убие и теб. Ела с мен, Корина.

— Къде? — премига объркано тя.

Въпросът й ме изненада. Очаквах по-скоро да попита защо е всичко това, кой съм аз или да ме обвини в лъжа. Но, изглежда, тя просто инстинктивно бе осъзнала, че говоря истината, че няма време за губене. Вероятно затова не ми зададе нито един излишен въпрос. Или пък, зашеметена и объркана, просто бе изтърсила първото, дошло й наум: къде?

— В стаята зад стаята — отвърнах.

Тя седеше свита в единствения фотьойл в жилището ми и се взираше в мен.

Така ми се струваше още по-красива: изплашена, сама, незащитена. Зависима.

Обясних — впрочем съвсем излишно — че жилището ми е повече от скромно. Представляваше ергенска гарсониера: дневна и кът за спане. Чиста и подредена, но крайно неподходяща за жена като нея. Изтъкнах обаче най-сериозното предимство: анонимност. По-точно, никой — абсолютно никой — не знаеше къде живея.

— И защо живееш тук инкогнито? — попита тя и се вкопчи в поднесената чаша с кафе.

Поиска чай, но аз я помолих да потърпи до утре сутринта. Обещах да купя чай още щом магазините отворят. Казах й, че знам колко обича чай, защото през последните пет дни съм я наблюдавал как започва всеки свой ден с чаша от любимата си топла напитка.

— За човек с моята професия е най-добре да минеш в пълна нелегалност — отговорих.