Ю Несбьо - Кръв по снега

— Но сега аз научих къде живееш.

— Да.

Отпихме от кафето и помълчахме.

— Това означава ли, че нямаш нито приятели, нито роднини? — попита Корина.

— Имам майка.

— Но тя не знае къде…

— Не знае.

— И не е в течение с какво се занимаваш.

— Точно така.

— Като какъв си й казал, че работиш?

— Като ликвидатор.

— На търговски дружества ли?

Погледнах Корина Хофман. Наистина ли се интересуваше от мен, или питаше от учтивост?

— Да.

— Виж ти.

Тя потръпна зиморничаво и скръсти ръце пред гърдите си. Бях надул радиатора на макс, но дограмата беше стара и гарсониерата не можеше да се стопли. Повъртях чашата в ръце.

— Какво ще правиш, Улав?

Станах от стола.

— Ще ида да ти потърся вълнено одеяло.

— Исках да кажа, какво ще правим ?

Изглежда, беше здраво стъпила на земята. Съумее ли човек да приеме онова, което не може да промени, и да продължи напред, той несъмнено е здравомислещ. Щеше ми се и аз да съм като нея.

— Той ще ме погне, Улав. Ще ни гони до дупка. Не можем да се крием тук до безкрай. Защото той няма да миряса, докато не ни намери — ако ще да ни издирва цяла вечност. Вярвай ми, познавам го. Предпочита да умре, вместо да живее с този срам.

Не й зададох най-логичния въпрос: защо му е изневерявала точно със сина му. Попитах я нещо по-второстепенно:

— Заради наранената си мъжка гордост ли страда най-много? Или защото те обича?

— Сложно е — поклати глава тя.

— За никъде не бързам. А както виждаш, и телевизор нямам.

Тя се засмя. Още се помайвах. Нито бях донесъл обещаното одеяло, нито й бях задал въпроса, който изгаряше гърлото ми като жлъчка: „Обичаше ли сина му?“.

— Улав?

— Да?

— Защо го правиш? — попита тя тихо.

Поех си дъх. Имах подготвен отговор на този въпрос. Всъщност си бях намислил няколко варианта — в случай че един или друг ми се стори неподходящ. Изведнъж обаче всичките се изпариха от ума ми.

— Защото не го одобрявам.

— Кое?

— Начина, по който той постъпва. Иска да убие съпругата си.

— Ти какво щеше да направиш, ако жена ти те мамеше с друг в собствения ти дом?

Хвана ме натясно, нямаше две мнения.

— Носиш добро сърце, Улав.

— Добрите сърца в днешно време никак не се котират.

— Не е вярно. Добрите сърца са рядкост и винаги ще се ценят. Ти си рядко срещан екземпляр, Улав.

— Щом казваш…

Тя се прозина и се протегна с грациозността на котка. Предните им крака се залавят направо за раменете и затова котките могат да промушат телата си навсякъде, където успеят да си проврат главата. Много удобно при лов. И при бягство.

— Ако намериш вълнено одеяло, май ще си лягам. Днес ми се насъбраха доста емоции.

— Ще постеля чисти чаршафи на леглото. Ти ще спиш там. С дивана сме си стари дружки.

— Ами? — усмихна се тя и ми смигна. — Да разбирам ли, че не съм първата, която нощува тук?

— Напротив, първата си. Просто понякога чета на дивана и после заспивам там.

— Какво четеш?

— Нищо особено. Книги.

— Книги? — тя наклони глава и ми се усмихна закачливо, все едно ме е изловила в лъжа. — Тук виждам една-единствена книга.

— Вземам си от библиотеката. Ако ги купувам, няма къде да ги слагам. Пък и напоследък се опитвам да намаля четенето — поясних, все едно говорех за порочен навик.

Тя посегна към книгата върху масата.

— „Клетниците“? За какво се разказва?

— За доста неща.

Корина повдигна вежда.

— Главно за един бивш престъпник, който загърбва тъмното си минало и посвещава остатъка от живота си на каузата да бъде добър човек — за да изкупи греховете си.

— Хм… — тя претегли томчето в длан. — Тежка книга. Има ли и любовна история?

— Има.

Тя остави романа.

— Така и не ми отговори какво ще правим, Улав.

— Ще видим сметката на Даниел Хофман, преди той да види нашата.

Когато го формулирах наум, изречението звучеше идиотски. Също толкова идиотски звучеше и изречено на глас.

Рано-рано на следващата сутрин отидох в хотела, който ми бе служил като наблюдателен пункт. И двете стаи с изглед към Хофмановия апартамент бяха заети. В сутрешната дрезгавина се спотаих зад един паркиран камион и оттам току хвърлях поглед към дневната на моя шеф. Зачаках, стиснал пистолета в джоба на палтото ми. По това време той обичайно тръгваше за работа. Но обстоятелствата не бяха обичайни. Вътре светеше, ала не се виждаше дали има някого. Хофман със сигурност се беше досетил, че не съм избягал с Корина в чужбина. Първо, това противоречеше на моя стил и второ, нямах пари. Хофман знаеше за финансовите ми неволи. Наскоро ми се беше наложило да го помоля за аванс за служебни разноски. Той ме попита защо съм я закъсал, нали преди няколко дни ми бе изплатил наведнъж два хонорара. Покрил съм борчове, натрупани покрай разни стари купонджийски изпълнения, гласеше отговорът ми.