Ю Несбьо - Кръв по снега

Опрях дулото в гърдите му:

— Колко ти платиха?

— Двай… двайсет бона.

— Според теб сумата достатъчна ли е, за да убиеш човек?

Той си отвори устата и пак я затвори като риба.

— Така или иначе с теб е свършено, затова не се пъни да се правиш на оригинален. Просто ми отговори.

— Имам четири деца и живеем в две стаи и кухня.

— Дано Рибаря ти е дал аванс — казах и дръпнах спусъка.

Той простена, но продължи да мига. Взирах се в двете дупки на палтото му. Разтворих го.

Носеше броня. Не бронежилетка, а шибана желязна ризница, каквато са използвали викингите. Поне така ги представяха на илюстрациите към сборника „Саги за кралете на Севера“ от Снуре Стурлюсон. Като дете непрекъснато я вземах от библиотеката и накрая ми отказаха да ми я заемат повече. Желязна ризница. Как няма да се изпоти!

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах.

— Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.

Прокарах пръсти по малките железни халки, вплетени една в друга. От колко ли такива халки се състоеше цялата ризница? От двайсет хиляди? От четирийсет хиляди?

— Сега не ме пуска да излизам без нея — допълни раненият.

Броня за възстановка на убийството на норвежкия крал светец.

Опрях дулото в челото му.

— „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“ [1] Цитат от „Саги за кралете на Севера“, Снуре Стурлюсон, том 1, превод на Румяна Сиромахова, Военно издателство, 2003, София. — Бел. прев.

— Снуре — прошепна той. — Улав Светия в разгара на битката при Стикле…

— Позна — прекъснах го и стрелях.

В портфейла му намерих петдесет крони, снимка на съпругата му и лична карта с име и адрес.

Бергенчанинът и мъжът в бронята. Плюс онзи тип на товарното пристанище от преди няколко дни. Три основателни причини да не припарвам до Рибаря.

Още сутринта на следващия ден отидох в магазина му.

Магазин „Айлертшен и син“ се намираше на площад „Юнгсторге“, само на хвърлей от Главното полицейско управление на улица „Мьолер“ 19. Говори се, че когато навремето Рибаря продавал контрабанден алкохол, ченгетата били сред най-редовните му клиенти.

Приведен срещу бръснещия, леденостуден вятър, прекосих павирания площад. Влязох в магазина. Току-що бяха отворили и въпреки това вече имаше доста клиенти.

Случваше се Рибаря лично да продава зад тезгяха, но не и днес. Жените продължиха да обслужват клиентите, но млад мъж — съдейки по отправения към мен поглед, освен транжирането, тегленето и опаковането на риба изпълняваше и други задачи — хлътна зад летящата врата.

След минута се появи шефът. Рибаря. Облечен целият в бяло — от глава до пети. Бяла престилка, бяло кепе. Бяло сабо. Същински спасител на плажа. Заобиколи тезгяха и дойде при мен. Избърса си пръстите в престилката, издута пред шкембето му, и кимна към вратата, която продължаваше да се поклаща напред-назад, разлюляна след неговата поява. През образуващия се процеп зърнах мършава, добре позната фигура. Викаха му Клайн. Нямам представа дали в немското значение на думата — „малък“, или в норвежкото — „болен“. Или просто така си му беше рожденото име. Вероятно и първото, и второто, и третото. При всяко залюляване на вратата срещах мъртвия му въгленовочерен поглед. Мярнах и карабина със скъсена цев, увесена на кръста му.

— Продължавай да си държиш ръцете извън джобовете — насърчи ме Рибаря с широката си дядоколедовска усмивка. — И може и да се измъкнеш жив оттук.

Кимнах.

— Покрай празниците треската много се харчи и сме доста заети, момче, така че казвай какво ще искаш и после чупката.

— Мога да ти помогна да елиминираш конкуренцията.

— Ти?

— Да. Аз.

— Не те имах за предател, момче.

Обяснявах си обръщението „момче“ по три начина: или не ми знаеше името, или не желаеше да прояви уважение към мен, като го използва, или не искаше да ми показва колко знае за мен — ако изобщо разполагаше с някаква информация. Последното ми се струваше най-вероятно.

— Да го обсъдим насаме? — предложих аз.

— Тук е екстра. Никой не ни подслушва.

— Застрелях сина на Хофман. Стана случайно.

Рибаря присви едното си око, а другото прикова в мен. Продължително. На излизане клиентите му подвикваха „Весела Коледа“ и при всяко отваряне на вратата в топлото, запотено помещение нахълтваше струя мразовит въздух.

— Да го обсъдим насаме — склони Рибаря.

Трима ликвидирани. Трябва да си егати пердето, за да нямаш зъб на човек, пречукал трима от твоите. Оставаше ми само да се надявам предложението ми да му се стори достатъчно примамливо, а той да е толкова дебелокож, за колкото го мислех. Той ли не знаеше как се казвам, той ли!