Ю Несбьо - Кръв по снега

— Как се озовах ли?

— Да… как… Защо се занимаваш с това? Защо, да речем, не си наследил професията на баща си? Той, предполагам, не е…

— Той почина — прекъснах я и пресуших чашата на един дъх. Корина беше пресолила яденето.

— О, съжалявам, Улав.

— Недей. Ще си единствената.

— Забавен си — засмя се Корина.

За пръв път някой отбелязваше, че имам чувство за хумор.

— Пусни някоя плоча.

Пуснах Джим Рийвс.

— Старомоден си.

— Имам малко плочи.

— Танцуваш ли?

— Не.

— И нямаш бира в хладилника?

— Бира ли ти се пие?

Тя ме погледна със закачлива усмивка, все едно пак бях казал нещо смешно.

— Да седнем на дивана, а, Улав?

Докато аз правех кафе, тя разтреби масата. Това ми донесе усещане за уют. После се настанихме на дивана. „Обичам те, защото ме разбираш“, пееше Джим Рийвс. През деня времето бе омекнало и сега навън се сипеха едри, пухкави снежинки.

Гледах Корина. Част от мен беше толкова напрегната, че предпочитах да се преместя на стола. Друга част обаче копнееше да обгърне тънката й талия и да я притисне към себе си. Да целуне червените й устни. Да погали лъскавата й коса. Да я привлече още по-близо, още по-страстно, за да усетя как дъхът й секва, да чуя как после вдишва, как гърдите и коремът й се издуват към мен. От тези мисли усетих сладък вкус в устата.

Игличката на грамофона се плъзна към средата на плочата, рамото се вдигна и се върна в изходно положение, а плочата постепенно спря да се върти.

Преглътнах с мъка. Исках да посегна и да сложа дланта си там, където шията се спуска към рамото й. Но ръката ми трепереше. Не само тя. Целият треперех като втресен от грип.

— Улав… — Корина се наведе към мен.

Пак усетих наситената й миризма. Не можех да определя дали е естествена, или парфюм. Отворих уста, защото въздухът не ми стигаше. Тя посегна към книгата върху ниската масичка отпред.

— Ще ми почетеш ли малко? Някакъв откъс, в който се говори за любов…

— На драго сърце…

— Ами давай — измърка тя, сви крака под дупето си и хвана ръката ми под лакътя. — Обожавам да слушам за любов.

— Не мога.

— Стига де, как да не можеш! — засмя се тя, разтвори книгата и я тупна в скута ми. — Не се срамувай, Улав, чети! Няма защо да се стесняваш точно от…

— Страдам от словесна слепота.

Думите ми рязко разсякоха изречението й. Тя премига срещу мен, все едно й бях ударил шамар. По дяволите, самият аз се сепнах.

— Извинявай, Улав, но… нали каза… и аз си помислих…

Тя не довърши. Умълчахме се. Щеше ми се плочата да не беше спирала да свири. Затворих очи.

— Мога да чета.

— Така ли?

— Да.

— Но как, при положение че не виждаш… думите?

— Виждам ги. Просто понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да ги препрочитам по няколко пъти.

Повдигнах клепачи. Корина не беше пуснала ръката ми.

— Но как… как разбираш, че грешиш при четенето?

— Най-често полученото съчетание не представлява смислена дума. Понякога обаче прочитам дума с близък звуков състав и разбирам за грешката чак впоследствие, много по-късно. И се оказва, че в моя ум се е разиграл разказ, съвсем различен от описания в книгата. С други думи, получавам две книги на цената на една.

Корина се засмя високо и звънко. Очите й блеснаха в полумрака. И аз се разсмях. Не за пръв път казвах на някого, че страдам от дислексия. Но за пръв път човекът отсреща проявяваше интерес какво представлява това нарушение. За пръв път обяснявах подробности около състоянието ми пред човек, който не е майка ми или някой учител. Дланта й се плъзна надолу по ръката ми — уж неусетно. Очаквах го. Корина щеше да се откаже от мен. Пръстите й обаче стиснаха моите.

— Ама наистина си много забавен, Улав. И добър.

В долната част на прозореца снегът бе започнал да се сляга. Снежните кристали се вплитаха едни в други като железните халки на ризница.

— Щом не можеш да четеш, преразкажи ми любовната история.

— Добреее…

Сведох поглед към книгата в скута ми. Беше разтворена точно на страницата с описанието как Жан Валжан, представящ се за господин Мадлен, се застъпва за окаяната, злочеста уличница Фантин и я взема под крилото си. Поразмислих и реших да разкажа на Корина за Козет и Мариус, и за Епонин, девойката, израснала в семейство на крадци и безнадеждно влюбена в Мариус, която накрая жертва живота си в името на любовта. На чуждата любов. Пресъздадох историята в най-дребни подробности.

— О, колко хубаво! — възкликна Корина, когато приключих.