Ю Несбьо - Кръв по снега

Очите му почерняха от шок, докато се взираше в мен. Преди да се усети, вече бях възседнал гърдите му и притисках с колене ръцете му, та да не може да мръдне. Той понечи да извика, но аз напъхах четката от тоалетната в устата му. Оттам се разнесе гъргорене и той започна да рита, но не успя да се освободи. Определено вече не бях онова беззащитно хлапе, което не можеше да му се опре.

Седнал отгоре му, усещах бамбуковата щека зад гърба си. Тялото му се гърчеше под мен. „Яздя баща си — ми през ума. — Възседнал съм го като кобила.“

Не знам колко дълго съм седял така. По едно време конвулсиите секнаха и тялото му толкова се отпусна, че реших да рискувам и извадих четката от устата му.

— Проклет идиот — простена той със затворени очи. — Да беше ми прерязал гърлото с нож, вместо да…

— Щеше да свършиш твърде бързо — възразих.

Той се засмя и се задави. От устата му блъвнаха кървави мехурчета.

— Ето това е моят син — промълви той и умря.

Жегна ме по-силно от нож. Ето че последната дума пак беше негова. Защото в онзи миг осъзнах, че негодникът е прав. Аз бях негов син. Не е вярно, че не знам защо протаках с няколко секунди мига, когато ще го пронижа. Направих го, за да удължа сюблимния момент, в който се превръщам в господар на живота и смъртта.

Носех вируса му в кръвта си. Вируса на моя баща.

Отнесох трупа в мазето и го увих в едно старо, прогнило платнище за палатка. Пак мама го беше купила. Навярно си е мечтала как нашето малко семейство ще ходи на къмпинг и ще пече прясно уловена пъстърва до някое езеро, където слънцето никога не залязва. Дано поне алкохолният делириум я отведе там.

След повече от седмица полицията дойде да ни пита виждали ли сме баща ми след освобождаването му от затвора. Отрекохме. Записаха показанията ни, благодариха и си тръгнаха. Не изглеждаха особено амбицирани да го открият. Няколко дни по-рано бях наел товарен микробус и бях откарал матрака и чаршафите в депото за изгаряне на отпадъци. А през нощта подкарах колата и влязох навътре, навътре в безлюдната долина Нитедал, до езеро, където слънцето никога не залязва. В близките няколко години определено нямаше да ловя риба там.

Докато седях на брега и гледах огледалната повърхност, си мислех, че във водата от нас остават няколко кръга, които след малко се заличават. Все едно никога не ги е имало. Все едно нас никога не ни е имало.

Това беше първото ми убийство.

Няколко седмици по-късно получих писмо от университета. „Имаме удоволствието да ви съобщим, че сте приет в…“ и така нататък. Посочваха дата и час на записването. Накъсах известието на парчета.

Събуди ме целувка.

Преди да разбера, че е целувка, изпаднах в мимолетна паника. Ама паника ви казвам!

После се съвзех и паниката отстъпи пред нещо топло и меко. Поради липса на по-подходяща дума ще го нарека „щастие“. Тя беше отпуснала буза върху гърдите ми. Гледах я. Гледах как разкошните й коси се раздиплят върху мен.

— Улав?

— Да?

— Не може ли да останем тук завинаги?

Не се сещах за друго нещо, което да желая повече. Прегърнах я и я притиснах към себе си. Броях секундите. Тези секунди си бяха само наши, никой не можеше да ни ги отнеме, консумирахме ги тук и сега. Но — както вече стана ясно — никакъв ме няма в броенето. Докоснах косата й с устни.

— Тук той ще ни намери, Корина.

— Ами тогава да заминем надалече.

— Първо трябва да го очистим. Не искам до края на живота си да се озъртам през рамо.

Корина плъзна показалец по носа ми, оттам по брадичката ми, сякаш проследяваше шев.

— Прав си. Но после ще се махнем, нали?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Къде ще отидем?

— Където искаш.

Пръстът й продължи надолу по врата ми, по гръкляна, по ямката на ключицата.

— Искам да отидем в Париж.

— Както кажеш. Защо точно там?

— Защото там се е развила любовната история на Козет и Мариус.

Засмях се, спуснах крака върху пода и я целунах по челото.

— Не ставай — помоли тя.

Подчиних се.

В десет часа аз четях вестник и пиех кафе в кухнята. Корина спеше.

Температурите пак отбелязаха рекордно ниски стойности, но предния ден времето бе поомекнало и затова се беше образувала поледица. По „Тронхаймсвайен“ някакъв автомобил поднесъл и се озовал в насрещното платно. Блъснал се челно в тир. В автомобила се возело тричленно семейство — прибирало се от гостуване при роднини. Убиецът във „Виндерен“ не бил оставил никакви следи, съобщавали от полицията.