Ю Несбьо - Кръв по снега

В единайсет часа се намирах в магазин за стъкларски изделия. Вътре гъмжеше от хора, тръгнали за коледни подаръци. Стоях до витрината и се преструвах, че оглеждам някакъв сервиз, а всъщност следях какво става в сградата на отсрещния тротоар. Там се помещаваше офисът на Хофман. Отпред стояха двама мъже. Пине и някакъв непознат тип. Тъпчеше на едно място, а димът от цигарата му се виеше право в мутрата на Пине, който коментираше нещо, явно крайно безинтересно за събеседника му. Непознатият носеше голям калпак от меча кожа и палто, но въпреки това бе свил зиморничаво рамене към ушите си, докато Пине, само по онова смотано яке с цвета на кучешко лайно и с клоунския си цилиндър, изобщо не даваше вид да му е студено. Сводниците са свикнали да издържат на всякакви температури. Новият нахлупи калпака ниско над ушите си — по-скоро за да заглуши словесната диария на Пине, отколкото за да се стопли. Пине взе цигарата, затъкната зад ухото му, и я показа на непознатия. Сигурно пак разказваше онази досадна история как я носел непрекъснато в себе си от деня, когато отказал пушенето. Така, видите ли, показвал на тютюна кой кого командва. Лично според мен Пине носеше цигарата зад ухото си, за да предизвиква хората да го питат защо винаги се появява с нея и така да си осигури повод да им надуе главите с плямпането си.

Непознатият беше твърде навлечен, за да видя дали е въоръжен, но якето на Пине се издуваше от едната страна. Или адски дебел портфейл, или пистолет. Предметът ми се струваше твърде голям, за да е онзи противен нож, който непрекъснато носеше у себе си. Вероятно с негова помощ бе убедил Мария да стане негова проститутка. Сигурно й е показал какво може да й причини с този нож — и на нея, и на гаджето й — ако не се съгласи да осмуче или изчука нужния брой клиенти, за да изплати борча на любимия. Представих си широко отворените, ужасени очи на Мария, втренчени в устните му в отчаян опит да прочетат какво иска Пине, докато той не спира да дрънка. Каквото впрочем правеше и сега. Непознатият изобщо не го слушаше. Оглеждаше цялата улица с тъмен поглед изпод мечия калпак. Спокойно, съсредоточено. Вероятно го бяха наели от чужбина. Приличаше на професионалист.

Излязох от магазина през изхода към успоредната улица. Вмъкнах се в една телефонна кабина по „Торггата“. Извадих страницата, която бях откъснал от вестника. Докато чаках да ми вдигнат, нарисувах сърце върху запотеното стъкло.

— Църковна община „Рис“.

— Простете, но искам да попитам нещо. Поръчал съм венец за погребението на Хофман вдругиден.

— Траурната агенция ще приема…

— Проблемът е, че живея извън града и ще имам път към вас чак утре късно вечерта. Тогава агенцията вече ще е затворила. Мислех да занеса венеца направо в църквата.

— Нямаме служители, които да…

— До утре вече нали ще сте получили ковчега в криптата?

— Така се очаква.

Изчаках, но друго пояснение не последва.

— Бихте ли проверили?

Слаба въздишка.

— Момент. — Шум от прелистване на документи. — Да, утре ковчегът ще е при нас.

— В такъв случай ще се отбия в църквата утре вечер. Семейството, предполагам, ще иска да види покойника за последно и ще ги заваря там. Тъкмо ще им поднеса съболезнованията си лично. Навярно в графика вече сте вписали по кое време ще ги пуснете в криптата. Мога, разбира се, да се обадя да питам и тях, но не ми се ще да ги притеснявам в този… — изчаках и долових колебанието отсреща. Прокашлях се: — …в този толкова тежък за тях момент.

— Според заявката, вписана в графика, ще дойдат между осем и девет утре вечер.

— Благодаря. Май няма да успея. По-добре не им споменавайте за намерението ми да се отбия лично. Ще се постарая да изпратя венеца по друг начин.

— Както желаете.

— Благодаря за съдействието.

Тръгнах към площад „Юнгсторге“. Днес пред безистена под Операта нямаше никого. Ако онзи мъж вчера е бил копой на Хофман, значи е видял каквото го интересува. Момчето не ме пусна зад тезгяха. Рибаря провеждал важна среща. Зад матовото стъкло на летящата врата се движеха сенки. Едната се изправи и изчезна през задния изход, както бях направил и аз.

— Влезте — покани ме момчето.

— Прощавай — извини се Рибаря. — Ангажиментите ми край нямат.

Навярно съм сбърчил гнусливо нос, защото той се разсмя.

— Не харесваш ли миризмата на скат, момче? — Кимна към изкормените и частично филетирани риби върху плота зад нас. — Идеално е да превозваш дрога в един микробус заедно със скат. Митничарските кучета нямат никакъв шанс. Любителите на тази риба са малко, но лично аз обичам да приготвям кюфтенца от нейното месо. Опитай — той ми посочи една купа върху нацепената дървена маса помежду ни. Вътре, в белезникава течност, плуваха сиво-бели топчета.