Ю Несбьо - Кръв по снега

— Корина — прошепнах.

Никаква реакция.

— Корина — повторих малко по-високо. Долових в гласа си нещо непознато, някаква безпомощна, писклива нотка.

Тя отвори очи.

— Ела тук, мечо — прошепна, обви ръце около мен и ме дръпна под завивките.

— По-силно — стенеше тя. — Няма да се разпадна, не се бой.

„Не — отвърнах й наум. — Няма да се разпаднеш. Нито ти, нито онова, което е помежду ни. То ще просъществува, защото съм го чакал цял живот. От години съм се подготвял за това щастие. Единствено смъртта е в състояние да го провали.“

— О, Улав — шепнеше Корина. — О, Улав…

Лицето й сияеше, тя се усмихваше, ала в очите й блестяха сълзи. Белите й гърди се вълнуваха под мен — толкова бели, снежнобели. И макар в този миг тя да беше толкова близо до мен, колкото изобщо е възможно да скъсят дистанцията двама души, у мен се възкреси онзи неин образ от деня, в който я бях видял за пръв път — от разстояние, зад прозореца на отсрещния тротоар. И през ума ми мина мисълта, че тогава е била още по-разголена от сега, защото хората са най-голи, когато не знаят, че ги наблюдаваш и изучаваш с поглед. Мен Корина никога не ме бе виждала такъв. Изневиделица ме покоси една мисъл. Все още пазех черновата на писмото, което така и не бях довършил. Ако случайно й попадне, може и да я обърка. Странно — сърцето ми се разблъска заради подобна дреболия. Листовете лежаха под кутията с прибори в кухненския долап. Защо ще й е да рови там? Въпреки това реших при първа възможност да изхвърля черновата.

— Да, да, Улав!

Нещо сякаш се отприщи у мен, нещо, стояло дълго спотаено и блокирано, не знам какво, но мощната струя, изригнала от тялото ми, докато свършвах, го повлече и го изхвърли навън. Задъхан, останах да лежа по гръб. Бях се преобразил. Само дето не можех да определя в какъв аспект.

Тя се наведе над мен и ме погъделичка по челото.

— Как се чувстваш, кралю мой?

Отговорих й, ала в гърлото ми се бе събрала слуз и оттам излезе само дрезгав шепот.

— Какво? — засмя се Корина.

Прочистих си гърлото и повторих:

— Гладен съм.

Тя избухна в още по-гръмък смях.

— И съм щастлив — добавих.

Корина се оказа алергична към риба. Още от самото си раждане. Имала наследствено предразположение.

Супермаркетите вече бяха затворили, но предложих да поръчам една „Специална пица“ от „Чайнапица“.

— Как така хем китайско, хем пица?

— Предлагат и едното, и другото. Поотделно, имам предвид. Вечерям там почти всеки ден.

Облякох се и слязох до телефонната кабина на ъгъла. Така и не си прекарах телефон в гарсониерата. Съвсем умишлено. Не желаех в жилището си линия, която да позволява на хората да ме чуват, да ме намират, да ми говорят.

От кабината виждах прозореца на гарсониерата на четвъртия етаж.

Корина беше застанала там. Светлината окръжаваше главата й като ореол. Гледаше към мен. Махнах й. Тя на мен — също.

Апаратът погълна монетата с металическо щракване.

— „Чайнапица“, заповядайте.

— Здрасти, Лин, Улав съм. Искам да поръчам една „Специална“ за вкъщи.

— Няма ли да вечеляте тук, мистъл Улав?

— Днес не.

— Ще е готова след петнайсет минути.

— Благодаря. Още нещо… Някой да е идвал в ресторанта да ме търси?

— Вас ли? Не.

— Добре. А в момента в заведението има ли някой от хората, с които си ме виждал? Онзи с тънкия мустак, дето стои като нарисуван върху лицето му? Или оня другия, с кафявото кожено яке и цигарата зад ухото?

— Да видим… Неее….

В ресторанта имаше само десетина маси, така че разчитах на думите му. Значи, вътре не ме чакаха нито Брюнхилсен, нито Пине. Бяха идвали с мен няколко пъти в ресторанта, но явно не знаеха колко често го посещавам. Супер.

Бутнах тежката метална врата на кабината и погледнах към прозореца горе. Корина продължаваше да стои там.

За петнайсет минути стигнах до заведението. Пицата ме чакаше готова в червена картонена кутия с големината на маса за къмпинг. „Специалната пица“ на „Чайнапица“ — най-вкусната в цял Осло. Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина, след като я опита.

— See you latel, all-a-gatol — извика Лин както обикновено, докато излизах.

Вратата се хлопна, преди да чуя римуваното продължение: After while, crocodile.

Забързах по тротоара, завих зад ъгъла. Мислех за Корина. Явно тя бе обсебвала цялото ми съзнание, защото нямам друго оправдание, че нито ги видях, нито ги чух, нито се досетих, че ако знаят кое е любимото ми заведение, навярно не очакват да се приближа до него, без да съм взел предохранителни мерки. И е логично да ме причакат не на топло и светло, а навън, в космическата тъмнина, където, обзалагам се, молекулите почти не се движеха.