Ю Несбьо - Кръв по снега

— Корина — прекъснах я и посегнах към цигарите, — ако моите догадки те терзаят, разкажи ми. Изцяло от теб зависи колко и какво.

Тя леко гризна ръката ми над лакътя.

— Боиш се какво ще чуеш от устата ми, нали? Опасяваш се да не развенчая идеализирания си образ в твоето съзнание?

Извадих си цигара, но не намерих запалка.

— Виж, човек като мен, избрал да си вади хляба с поръчкови убийства, няма право да бъде критичен нито към начина на живот на другите, нито към техните подбуди да постъпят по един или друг начин.

— Не ти вярвам.

— Моля?

— Не ти вярвам. Според мен просто прикриваш истинските си чувства.

— А те са…?

Чух как тя преглътна.

— Прикриваш, че ме обичаш.

Обърнах се към нея.

Лунната светлина от прозореца искреше във влажните й очи.

— Обичаш ме, глупако — тя ме цапна немощно по рамото. — Обичаш ме глупако, обичаш ме — заповтаря, докато сълзите се търкаляха по бузите й.

Привлякох я към себе си. Държах я в обятията си, докато рамото ми се стопли от сълзите й, а после изстина. Чак сега видях запалката. Лежеше върху празната червена кутия от пицата. Ако бях изпитвал някакви съмнения, те окончателно се разсеяха. Корина харесваше специалната пица на „Чайнапица“. Харесваше мен.

Двайсет и трети декември.

Пак застудя. Лекото затопляне се оказа краткотрайно.

От телефонната кабина на ъгъла се обадих в туристическата агенция да питам за цената на два самолетни билета за Париж. Набрах Рибаря.

Без никакви предисловия заявих, че искам да ми плати за ликвидирането на Хофман.

— Линията не е сигурна, Улав.

— Не те подслушват — успокоих го.

— Ти пък откъде знаеш?

— Хофман плаща на един тип от „Телеверке“, за да му снася кои номера се подслушват. Ти не фигурираш в списъка.

— Аз ти помагам да разрешиш твой личен проблем, Улав. Защо да ти плащам?

— Защото от смъртта на Хофман ще спечелиш толкова много, че моят хонорар ще прилича на ухапване от муха.

Кратка пауза.

— Колко?

— Четирийсет бона.

— Имаш ги.

— В брой. Утре сутринта ще мина да ги взема от магазина.

— Става.

— Още нещо. Довечера не ми се рискува да идвам в магазина. Хората на Хофман вече ми дишат във врата. Прати колата да ме вземе зад стадиона в „Бишлет“ в седем.

— Дадено.

— Нали взехте ковчезите и осигурихте кола?

Рибаря не отговори.

— Извинявай. Свикнал съм за всичко да се грижа сам.

— Ако няма друго…

Затворихме. Останах вторачен в телефона. Рибаря не се бе поколебал. Съгласил се беше веднага да ми даде четирийсет бона. Аз щях да се навия и на петнайсет. Не допусках хитрец от неговия ранг да се е минал. Значи, се бях продал на безценица. Защо не му поисках шейсет? Или дори осемдесет? Е, вече нямаше закога да се пазаря. Трябваше да съм доволен, че поне успях да предоговоря първоначалните условия и да изкрънкам някоя и друга крона.

Обикновено съм нервен, когато от изпълнението на поръчката ме дели повече от ден. Остават ли обаче броени часове, полека-лека се успокоявам.

И този път стана така.

Отбих се в туристическата агенция да резервирам билетите за Париж.

Служителката ми препоръча малък хотел в „Монмартър“. Бил сравнително евтин, но много уютен и романтичен.

— Ще го имам предвид — кимнах.

— Коледен подарък, а? — усмихна се тя, докато вписваше резервацията на име, подобно на моето, но с няколко по-различни букви. Щях да поискам да го коригират в последния момент. Името на служителката пък беше изписано върху бадж на крушовозеленото й сако — явно униформа на фирмата. Тя носеше тежък грим, имаше никотинови петна по зъбите и слънчев загар. Навярно служебно й се полагаха екстри от рода на безплатни почивки на юг.

Излязох на улицата. Огледах се в двете посоки. Молех се скоро да се смрачи.

На път към къщи се улових, че имитирам Мария.

Това. Ли. Е. Всичко.

В пет вече бях стегнал багажа в два куфара.

— Ще купим каквото ти е нужно в Париж — обещах на Корина, която изглеждаше доста по-нервна от мен.

В шест вече бях разглобил, почистил, смазал и сглобил пистолета. Заредих пълнителя. Взех си душ. Преповторих си наум предстоящото стъпка по стъпка. Разиграх всички възможни сценарии. Казах си в никакъв случай да не допускам Клайн да попада зад гърба ми. Облякох си черния костюм. Седнах във фотьойла. Потях се. Корина зъзнеше.

— Успех — пожела ми тя.

— Благодаря — станах и излязох.

Тъпчех на място в тъмното зад стария стадион. Там се провеждаха футболни мачове. Имаше и ледена писта за скоростно бягане с кънки.