Ю Несбьо - Кръв по снега

— Майко — предупредително я скастри по-младата.

— О, я не се преструвай, че Ерик не е в течение.

Ерик вдигна и отпусна рамене под сакото си и се залюля на пети.

— Знам с какво се занимава Даниел — потвърди той.

— В такъв случай сигурно знаеш и колко е болен.

— Елисе спомена нещо по въпроса. Но ние не поддържаме почти никакви контакти с Даниел или с онази… ъъъ…

— Корина — подсказа му Елисе.

— Ами, значи, е дошло време да подновите контактите си с Даниел — натърти възрастната.

— Майко!

— Казвам само, че не знаем колко му остава.

— Нямаме никакво намерение да се забъркваме в бизнеса на Даниел, майко. Виж какво сполетя Бенямин.

— Шшт!

Трополене по стълбите.

В криптата влязоха двама души. Единият прегърна възрастната жена и кимна сухо на младата и на мъжа й.

Даниел Хофман. Придружаваше го Пине, който — чудо на чудесата! — пазеше мълчание.

Застанаха между нашите три ковчега и ковчега с тялото на Бенямин, гърбом към нас. Идеално. Ако подозирам, че мишената, която ми е поръчана, се движи въоръжена, обикновено изчаквам, докато ми се открие възможност да я застрелям в гръб.

Стиснах здраво дръжката на пищова.

Чаках.

Чаках да се появи онзи тип с мечия калпак.

Но напразно.

Явно пазеше пред църквата.

Отсъствието му в криптата щеше да улесни първия етап от нашата работа, но впоследствие щяхме да се разправяме с още един сериозен проблем.

Бяхме се уговорили сигналът за начало на операцията да е моят вик.

Не виждах нито една-едничка основателна причина да не действам още сега. И въпреки това точният момент не бе настъпил. Не бе ударила онази специална секунда, сбутана между върволицата обикновени секунди. Усещането наподобяваше онзи път, когато стоях и чаках да настъпи точният момент, за да забия щеката в корема на баща ми. В книгите писателят определя кога точно ще настъпи дадено събитие. Читателят знае, че то ще се случи, защото в текста това е загатнато многократно, но то все още не се е случило. Защото това събитие си има отредено място в сюжета и трябва да почакаш, всичко по реда си. Затворих очи. Усещах как съдбовният миг приближава. Сякаш гледах обтегната до краен предел пружина или капка, поклащаща се от ледена висулка.

Моментът настъпи.

Изкрещях и избих капака.

Беше светло. Светло и приятно. Мама каза, че съм вдигнал висока температура и лекарят е препоръчал няколко дни да пазя леглото и да пия много вода. Не било опасно, така я уверил. Докато я слушах, ми стана ясно, че е много разтревожена. Аз изобщо не се изплаших. Беше ми добре. Дори и да затворех очи, през клепачите ми проникваше топла червена светлина. Мама ме беше положила в голямото си легло. В спалнята й сезоните се меняха. Приятната пролет си отиде, дойде огнено лято. От челото ми шуртеше пот като летен дъжд, чаршафите лепнеха по бедрата ми. После есента ме поразхлади, проясни въздуха и съзнанието ми. И изведнъж ме скова зимен мраз, зъбите ми затракаха и не можех да различа кое е сън и кое — реалност.

Мама отиде до библиотеката да ми вземе книга. „Клетниците“ от Виктор Юго. „Съкратено издание“ — пишеше на корицата под илюстрацията на малката Козет, дело на художника Емил Байар от оригиналното издание на романа.

Четях и фантазирах, фантазирах и четях. Прибавях и махах. Докато напълно изгубих представа кое е плод на авторовото въображение и кое — на моето.

Вярвах в описаната история. Но не вярвах, че Виктор Юго се е придържал добросъвестно към фактите.

Не вярвах Жан Валжан да е бил осъден на каторга заради кражбата на един хляб. По мои подозрения авторът се е страхувал да напише истината, защото героят му би изгубил читателската симпатия. А истината според мене беше, че Жан Валжан е извършил убийство. Жан Валжан ми се струваше добър човек, следователно бе отнел живота на някой, който си го е заслужавал. Да, така виждах историята аз. Посегнал е на престъпник, защото онзи е трябвало да си плати за извършено злодеяние. А приказките, че, видите ли, го осъдили, понеже отмъкнал един самун хляб, започнаха да ме дразнят и аз пренаписах романа. Направих го по-правдоподобен.

В моя вариант Жан Валжан беше страховит убиец, издирван в цяла Франция и влюбен в злочестата уличница Фантин. От любов беше готов на всичко за нея. Всички благодеяния, които й правеше, бяха продиктувани не от желанието му да спаси душата си или от любов към хората, а от любов към Фантин, от лудост, от обожание. Жан Валжан се прекланяше пред любовта. Точно така. Прекланяше се и служеше на красотата у тази пропаднала, болна, умираща уличница с опадали зъби и коси. Той виждаше красота там, където другите виждаха уродливост. И затова тази красота беше само негова. И той — неин.