Ю Несбьо - Кръв по снега

Ситни, тътрещи се стъпки. Явно слизаха по тясното каменно стълбище. Добре го помнех.

— Защо не ги транспортират със самолет?

— Близките смятат, че ще им излезе много скъпо — отвърна нашият шофьор.

Засега се справяше отлично. Бях го предупредил, ако почнат много да го разпитват, да обясни, че работи в траурната агенция съвсем отскоро.

— И са предпочели телата да стоят в църква?

— Да. Заради Коледа…

Тръгнаха по равна повърхност.

— Да, да… Съвсем разбираемо. Както виждате, тук има място. Онзи ковчег ще го погребат утре. Отворен е, защото очакваме семейството всеки момент да дойде да се сбогува. Какво ще кажете да сложим този ковчег върху онази поставка?

— А, няма нужда. Направо върху пода.

— Върху пода, така ли?

— Да.

Спряха. Изглежда, се колебаеха.

— Както кажете.

Поставиха ме долу. До главата си чух стържене. После отдалечаващи се стъпки.

Бях сам. Надникнах през една от дупките. Не съвсем сам. Сам с трупа. И миналия път бях сам. В ковчега мама изглеждаше силно смалена. Явно при нея душата бе заемала много повече място, отколкото при повечето хора. Семейството й дойде. Не ги познавах. Когато мама се омъжила за татко, родителите й се отрекли от нея. Решението на мама да се обвърже с престъпник било нечуван скандал и моите дядо и баба, вуйчовци и лели не можели да го понесат. Единствено фактът, че мама и татко се установили в източните квартали, смекчил разрива. Далече от очите, далече от ума, както се казва. Тогава обаче аз се изпречих пред очите им. Застанах лице в лице с дядо и баба, вуйчовците и лелите ми. Мама ги споменаваше само когато беше пияна и надрусана. Първата дума, която чух от мой роднина — без да броим родителите ми — беше „моите съболезнования“. Получих двайсет съболезнования в църква в западните квартали, съвсем близо до някогашния бащин дом на мама. После се върнах в моята част от града и повече не видях никого от тези мои роднини.

Бутнах леко капака, за да проверя дали винтовете не са се разхлабили.

Донесоха и втория ковчег. Стъпките отново заглъхнаха нагоре по стълбите. Погледнах си часовника. Седем и половина.

Пристигна и третият ковчег.

После нашият шофьор и гробарят излязоха от криптата и поеха нагоре, докато си бъбреха за коледни вкуснотии.

Дотук всичко бе протекло по план.

Когато по-рано позвъних в църквата да попитам от името на роднините на загиналото семейство в Нарвик дали биха приели трите ковчега да престоят в криптата до Коледа, свещеникът не възрази. И ето ни сега — на позиция. След половин час очаквахме Хофман. Имаше надежда да остави гардовете си отвън. Едва ли беше пресилено да се твърди, че и изненадата ще работи за нас.

Фосфорът в часовника ми плуваше и блестеше в тъмното.

Осем без десет.

Точно осем.

Осем и пет.

Изведнъж пак ми хрумна, че онези чернови продължават да стоят под кутията с приборите. Какво още чаках, та не ги бях изхвърлил? От разсеяност, или? И защо си задавах тези въпроси, а не се питах какво би станало, ако Корина ги намери? Исках ли да ги намери? А сега, де! Все сложни въпроси.

Чух автомобили отвън. Затръшнаха се врати.

Стъпки по стълбата.

Пристигнаха.

— Изглежда толкова умиротворен — обади се глух женски глас.

— Колко хубав са го направили — подсмръкна друг глас, пак женски, но по-възрастен.

— Забравих ключа в контакта, ще взема да… — поде мъж.

— Никъде няма да ходиш, Ерик — скастри го по-младата. — Как може да си такова шубе!

— Но, скъпа, колата…

— Кой ще тръгне да краде кола от гробище?

Надникнах от страничната дупка.

Бях се надявал Даниел Хофман да се появи сам. Посетителите бяха четирима и се бяха подредили от едната страна на ковчега — с лица към мен. Оплешивяващ мъж на възрастта на Даниел. Не съзирах роднинска прилика. Вероятно негов зет. Версията ми се потвърждаваше от присъствието на трийсет и пет-шест годишна жена, навярно сестра на Даниел, и момиче на десет-дванайсет години — предполагаема негова племенница. Прилика с Даниел съзирах единствено у по-възрастната прошарена дама. Беше й одрал кожата. По-голяма сестра? Или майка, родила го съвсем млада?

От Даниел Хофман обаче нямаше и следа.

Сигурно ще дойде сам, със своя автомобил, успокоявах се наум. Нормално е опечалените да не пристигнат вкупом.

Зет му, онзи с тонзурата, си погледна часовника. Явно чакаха Даниел.

— Гласяха Бенямин за наследник на баща му — подсмръкна по-възрастната. — Какво ще прави сега Даниел?