Ю Несбьо - Кръв по снега

В „Афтенпостен“ предупреждаваха, че тази нощ се очаква арктически студ. През следващите няколко дни температурите почти сигурно щели да паднат до рекордно ниски стойности.

Черният микробус се плъзна към тротоара точно в седем. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Приех го за добър знак.

Отворих вратата към товарната каросерия и скочих вътре. Клайн и Датчанина седяха всеки върху един ковчег. Бяха се облекли в черни костюми с бели ризи и носеха вратовръзки — точно в съответствие с указанията ми. Датчанина изломоти нещо на неразбираемия си език. Тези хора говорят, все едно са налапали картоф. Клайн само ме гледаше кръвнишки. Седнах върху третия ковчег и почуках на стъклото към шофьорската кабина. Днес зад волана седеше момчето от магазина, което оня път ме покани при Рибаря. До църквата се стигаше през тихи жилищни квартали с еднофамилни къщи. И без да виждам, знаех откъде минаваме.

Подуших въздуха в каросерията. Да не би в този микробус да превозват риба? Надявах се Рибаря да се е сетил поне да смени номерата.

— Какъв е този бус? — попитах.

— Стоеше паркиран на Екебер — отвърна Датчанина. — Рибаря поръча да намеря нещо погребално. Погребално! — разсмя се гръмко той.

Реших да не питам защо смърди на риба. Стана ми ясно откъде идва вонята. Миризмата се бе просмукала в тях и те я разнасяха навсякъде. След посещението в хладилното им помещение и аз се бях вмирисал на риба.

— Какво е чувството да ти предстои да свитнеш собствения си шеф? — попита неочаквано Клайн.

Прецених, че колкото по-малко разговарям с него, толкова по-добре.

— Не знам — отвърнах.

— Не знаеш — друг път. Я не се прави на ударен.

— Гледай си работата.

— Защо не отговориш, като си толкова отворен.

Виждах, че не е решил да се заяжда.

— Първо на първо, Хофман не ми е шеф. Второ на второ, не изпитвам абсолютно нищо.

— Е, как да не ти е шеф!

Ръмжащата нотка в гласа му издаваше стаен гняв.

— Както кажеш — свих рамене.

— По каква причина не го смяташ за шеф?

— Няма значение.

— Не става така, пич. Искаш тази вечер да ти спасяваме задника. Ами вземи прояви поне малко уважение — той показа нагледно с палец и показалец.

Бусът направи рязък завой и тримата се подхлъзнахме върху гладките капаци.

— Хофман ми плаща на бройка — уточних. — Значи е мой клиент. Плюс това…

— Клиент? — повтори Клайн. — И Мао ли беше бройка ?

— Ако Мао е името на човек, когото съм очистил, значи и той е бройка. Съжалявам, ако с него са те свързвали чувства.

— Свързвали чув… — изплю презрително Клайн. Задъха се. — И колко време смяташ да буташ така, убиецо?

— Тази вечер бройката ще е Хофман. Предлагам ти да не се разсейваме.

— А след него идва редът на друг, така ли? — Клайн се взираше в мен, без да крие омразата си.

— Понеже ти явно се кефиш да имаш шеф, ще ти напомня, че Рибаря ти даде ясни нареждания. Придържай се към тях.

Клайн понечи да вдигне „рязаната“ пушка, но Датчанина го спря:

— Успокой топката.

Бусът намали. Младежът зад волана се обърна към стъклената преграда:

— По леглата, момчета.

Повдигнахме капаците на ковчезите и се вмъкнахме вътре. Изчаках Клайн да спусне капака на своя и чак тогава затворих моя. Отдолу бяхме пъхнали два винта, с които да застопорим капаците, колкото да не хлопат. Предвиждахме да ги завъртим само няколко пъти и да не прекаляваме със затягането, защото в определен момент щяхме да избием капаците. Вече не бях нервен. Коленете ми обаче трепереха. Странно.

Спряхме. Затръшнаха се врати. Отвън долетяха гласове.

— Благодаря, че позволихте да използваме криптата — каза нашият шофьор.

— Ама, разбира се, моля ви.

— Обещаха ми и помощ при пренасянето.

— Да, покойниците няма как да ви съдействат.

Мъжкарски смях. Явно ни бе посрещнал някой от гробарите. Вратата към каросерията се отвори. Усетих, че ме повдигат. Стараех се да лежа максимално отпуснат. За да влиза въздух, бяхме пробили дупки отдолу и отстрани и докато ме носеха по коридора, проникна малко светлина.

— Значи, това е семейството, загинало в катастрофата по „Тронхаймсвайен“?

— Да.

— Прочетох във вестника. Голяма трагедия. На север ли ще ги погребат?

— Да.

Усетих, че ме понасят надолу по стълби. Главата ми се плъзна назад и се удари в стената на ковчега. Нали уж носели мъртъвците с краката напред?!

— Не успяхте ли да ги откарате преди Коледа?

— Ще ги погребват в Нарвик. Дотам има два дни път.