Ю Несбьо - Кръв по снега

Чак след десет дни треската отшумя. За мен всичко се разви сякаш за един-единствен ден. Когато се съвзех, мама седеше на леглото ми и милваше челото ми. Поплака си и ми разправи как едва съм прескочил трапа.

Казах й, че съм бил на място, където ми се ще да се върна.

— Пепел ти на езика, Улав!

Досетих се какво си мисли. Тя също си имаше такова място. Връщаше се към него с помощта на бутилката.

— Не говоря за смъртта, мамо, а за просторите на фантазията.

Надигнах се на колене, стиснал пистолета с две ръце.

Пине и Хофман се завъртяха като на забавен каданс.

Раних Пине в гърба — придадох допълнителна скорост на пируета му. Изпратих му два куршума. От подплатата на кафявото яке се разхвърчаха бели перца, затанцуваха из въздуха като снежинки. Той успя да измъкне пистолет от джоба си и да стреля, но не и да си вдигне ръката. Куршумите се забиваха в пода, в стените, рикошираха със свистене в каменната крипта. Клайн вдигна капака на съседния ковчег, но не се показа. Май оловната градушка не му се понрави. Датчанина изскочи и се прицели в Хофман, но понеже неговият ковчег се намираше до по-късата стена, а аз стоях точно зад Хофман, имаше опасност куршумът, изстрелян по него, да рани мен. Отдръпнах се назад и насочих пищова срещу Хофман, ала той се оказа поразително бърз. Преметна се през ковчега, повличайки и момичето. Двамата се строполиха зад роднините, вкаменени като истукани със зяпнали уста.

Пине лежеше под масата, където бе положен ковчегът на Бенямин Хофман. Държеше пистолета в ръка, изпъната встрани от тялото му — същинска щека за автомобилно масло. Вече не можеше да я контролира и тя сипеше куршуми напосоки. Кръв и гръбначен мозък покриваха пода. „Глок“. Пълнител с голяма вместимост. Беше въпрос на време да рани някого. Стрелях отново в Пине. Ритнах ковчега на Клайн и пак насочих пищова срещу Хофман. Взех го на мушка. Седеше на пода, облегнат на стената, с момичето в скута. Държеше я здраво, опасал с ръка хърбавия й гръден кош. В другата си ръка стискаше пистолет, насочен към слепоочието й. Момичето не мърдаше, само ме гледаше с кафявите си очи, без да мига.

— Ерик… — обади се сестрата на Даниел Хофман. Гледаше брат си, а говореше на мъжа си.

Най-сетне плешивкото реагира. Пристъпи несигурно към шурея си.

— Не се приближавай, Ерик — предупреди го Даниел — Тези хора не идват за вас.

Ерик обаче не го послуша и продължи напред като зомби.

— Проклятие! — извика Датчанина, докато яростно дърпаше спусъка и удряше с длан пистолета. Засечка. Куршумът бе заседнал в цевта. Проклет аматьор.

— Ерик! — повтори Даниел и насочи пистолета срещу зет си.

Бащата протегна ръце към дъщеря си. Навлажни устни.

— Бертине…

Даниел дръпна спусъка. Зет му изви гръб на дъга. Навярно го улучиха в корема.

— Излезте или ще гръмна момичето! — изрева Даниел Хофман.

Чух пъхтене до мен. Клайн. Беше се изправил и вдигнал „рязаната“ пушка срещу Хофман. Масата и ковчегът на Хофман-младши обаче му пречеха и за да улучи, трябваше да направи още крачка напред.

— Махайте се или с момичето е свършено! — изкрещя с фалцет Хофман.

Пушката се наведе надолу, на около четирийсет и пет градуса, а Клайн се отдръпна назад, сякаш се боеше тя да не избухне в лицето му.

— Недей, Клайн! — предупредих го аз.

Той примигна, както човек мига, когато очаква нещо да гръмне, но не знае кога.

— Сър! — извиках и се опитах да установя зрителен контакт с Хофман. — Сър, пуснете момичето, моля ви!

Хофман се взираше в мен, сякаш ме питаше за какъв го вземам. За идиот ли?

По дяволите, не биваше да става така. Направих крачка към Клайн.

Изстрелът от пушката писна в ушите ми. Към тавана лумна валмо дим. Къса цев, голяма поразяваща мощ.

По бялата блуза на момичето избиха червени петна, част от врата й беше разкъсана, а лицето на Хофман сякаш гореше. Но и двамата бяха още живи. Докато пистолетът на Хофман танцуваше върху пода, Клайн се пресегна над ковчега на Бенямин, опря цевта върху рамото на момичето и дулото докосна носа на Хофман, който отчаяно се мъчеше да се прикрие зад племенницата си.

Клайн дръпна спусъка. Сачмата отнесе лицето на Хофман навътре в черепа му.

Клайн се обърна към мен с безумна, еуфорична физиономия.

— Поредната бройка, а, проклетнико?

Бях готов да гръмна Клайн само ако вдигне пушката към мен, макар да знаех, че вътре няма друго, освен две празни гилзи. Погледнах Хофман. Главата му беше хлътнала в средата като натъртена ябълка, изгнила отвътре. Очистихме го. Е, и? Така или иначе някога щеше да умре. Всички това ни чака. Поне успях да го надживея.