Ю Несбьо - Кръв по снега

— Как върви впрочем наркобизнесът? — поинтересувах се, все едно изобщо не съм чул поканата.

— Търсенето няма грешка, но руснаците започнаха да лакомеят. Ще се разбера по-лесно с тях, след като им отнема възможността да извличат дивиденти от съперничеството между мен и Хофман.

— Хофман знае, че съм влязъл във връзка с теб.

— Не е глупав.

— Никак. Затова се движи с охрана. Няма как да го пипнем толкова лесно. Налага се да си развихрим въображението.

— Това е твой проблем — отсече Рибаря.

— Най-добре да му скроим капан.

— Твой проблем.

— Днес публикуваха некролога във вестника. Ще погребват Хофман младши вдругиден.

— Е, и?

— Предлагам да го пипнем там.

— На погребението? Ще има прекалено много хора — поклати глава Рибаря. — Изключено.

— Не на самото погребение, а предната вечер. В църковната крипта.

— И как го виждаш?

Започнах. Първо поклати глава. Продължих. Ново поклащане на глава. Вдигнах ръка и довърших. Той поклати глава за трети път, но с усмивка.

— Брей, ама и ти не си бил никак глупав! Как, за бога, ти хрумна?

— Опелото на мой познат се състоя в същата църква и съм запознат с процедурата.

— Знаеш, че е редно да ти откажа.

— Но въпреки това ще се съгласиш.

— И какво, ако се съглася?

— Ще ми трябват пари за три ковчега. В траурна агенция „Кимен“ продават готови. На теб ли ти го разправям…

Рибаря ме изгледа предупредително. Избърса пръстите си в престилката. Подръпна мустак. Пак си избърса пръстите.

— Вземи си рибено кюфте, а аз през това време ще ида да проверя колко оборот се е събрал в касата.

Седях и гледах как топчетата плуват в нещо подобно на сперма. Позамислих се. Приличаше или…? Всъщност, откъде знаех, че не е именно сперма?

На път към къщи се отбих в бакалията, където работеше Мария. Реших да напазарувам оттам за вечеря. Влязох, взех кошница. Мария седеше с гръб към мен и обслужваше клиент. Тръгнах между щандовете. Намерих каквото си бях наумил да купя: рибени пръчици, картофи и моркови. Взех и четири бири. Шоколадовите бонбони „Крал Хокон“ бяха на промоция — в специална коледна опаковка. Сложих една кутия в кошницата.

Приближавах касата и Мария. В магазина нямаше други хора. Тя ме беше забелязала. Изчерви се. Съвсем нормално, като си помисли човек. Сигурно още не бе забравила онази вечеря. Навярно рядко й се случваше да покани мъж в дома си по този начин.

И така, пристъпих към касата и я поздравих с лаконичното „здрасти“. Забих поглед в кошницата и започнах съсредоточено да подреждам продуктите върху подвижната лента: рибените пръчици, картофите, морковите и бирите. Извадих кутията с бонбони и я задържах. Поколебах се. Пръстенът върху ръката на Корина… Беше й го подарил онзи — синът, любовникът. Просто така, без повод. И какво, аз да се изтъпаня пред нея с някаква си мизерна кутия, опакована, все едно съдържа не бонбони, а скиптъра на Клеопатра!

— Това. Ли. Е. Всичко.

Смаян, погледнах Мария. Бе проговорила. Не, не ми се беше счуло: тя говореше! Е, звучеше странно, разбира се, но от устата й излязоха думи. Смислени, членоразделни думи. Тя отметна няколко кичура от лицето си. Луничките. Спокойните, малко изморени очи.

— Да — отговорих, изговаряйки сричката с изразително движение на устните.

Тя се усмихна леко.

— Това… е… всичко — изрекох бавно и високо.

Тя посочи въпросително кутията с бонбони.

— За… теб е — протегнах ръка. — Весела… Коледа.

Тя закри устата си с длан. Лицето й изигра цял театрален етюд. Смени повече от шест изражения. Изненадано, объркано, радостно, смутено, озадачено… Вдигна вежда, усмихна се в знак на благодарност и очите й се свиха до две черти. Навярно така става, когато човек не може да говори. Овладява умението да изразява всичко с мимика, научава се да играе пантомима, вероятно твърде пресилена за несвикналите.

Мария взе кутията. После ръката й, нашарена с лунички, се пресегна към моята. Какво искаше? Да хване ръката ми? Отдръпнах се. Кимнах й делово и тръгнах към изхода. Усетих погледа й в гърба си. Бях й дал някаква си кутия бонбони. Голяма работа! Какво искаше от мен тази жена?

Отключих вратата на гарсониерата и влязох. Цареше пълен мрак. В леглото различих тялото на Корина.

Лежеше толкова неподвижно, че чак ми се стори подозрително. Приближих се бавно и се надвесих над нея. Изглеждаше напълно спокойна. И много бледа. Някакъв часовник започна да цъка в главата ми, сякаш отмерваше минутите до предстоящо съдбоносно събитие. Наведох се още по-ниско над нея, почти до устните й. Нещо липсваше. А проклетият часовник тиктакаше все по-силно и по-силно.