Ю Несбьо - Кръв по снега

Не бях чул звънеца.

Тя стана, отиде до вратата с гъвкавата си котешка походка и отвори.

Той беше тъмен, възслаб, неин връстник.

Влезе, затвори вратата, съблече си якето, метна го на закачалката и си изхлузи обувките със свойски жест, който показваше, че не идва тук за пръв път. Нито пък за втори. От самото начало беше ясно като бял ден, че Корина Хофман си има любовник. Съмнение в нейните съпружески прегрешения никога не бе имало. Тогава защо се бях усъмнил във вината й? Защото ми се искаше да е невинна ли?

Той замахна и я удари.

Отначало се смаях, помислих си, че ми се е привидяло. После обаче мъжът й посегна повторно. Зашлеви я силно през лицето. Главата й отхвръкна встрани, русите кичури се оплетоха в пръстите му. Съдейки по устата й, тя изкрещя.

С едната си ръка той я стисна за гърлото, с другата смъкна роклята й.

И там, под светлината на полилея, голата й кожа заприлича на ослепителнобяла повърхнина, лишена от изпъкналости, просто непроницаема белота, заснежена равнина под мътна светлина в облачен или мъглив ден.

Облада я на шезлонга. Застана със смъкнати до глезените панталони откъм късия край без облегалка, докато тя лежеше върху светлите бродерии на невинни, идеализирани европейски представи за гора. Той беше направо мършав. Ребрата му се брояха, седалищните му мускули се стягаха и отпускаха като помпа. Тресеше се целият, все едно се ядосваше, че не може да направи нещо… повече. А тя лежеше разкрачена, пасивна, все едно мъртва. Исках да отвърна поглед, но не можех. Гледката ми напомняше за нещо. Само че не се сещах за какво.

Същата нощ, във възцарилата се тишина, ми просветна. Присъни ми се илюстрация от книга, която бях чел през детството си. „Животинско царство, първи том: Бозайници“, взета от Дайхманската библиотека. На снимка, правена в резервата Серенгети в Танзания или някъде в района, три озверели, освирепели и измършавели хиени се бяха добрали до плячка — или след набези на прайд лъвове, или със собствени сили. Двете, със стегнати задници, бяха напъхали муцуни в разпорения корем на една зебра, третата гледаше в обектива. Цялата й муцуна беше омазана в кръв. Виждаше се нащърбената повърхност на зъбите й. Ала най-ясно в паметта ми се бе запечатал погледът й, вперен в обектива. Жълтите очи изпращаха предупреждение. Това не е твое, а наше. Разкарай се. Иначе и теб ще те сполети съдбата на зебрата.

Докато се возя в метрото, винаги изчаквам нашият вагон да мине по скрепленията между релсите, преди да кажа каквото и да било. Всъщност не знам дали минава по скрепления, или просто коловозът се разклонява. Така или иначе, докато пътуваме под земята, чувам как стърже метал и дрънчи в метал. Звукът ми напомня за нещо, за своеобразен ред, как всичко си идва на мястото; за нещо, свързано със съдбата. Вагонът се люшва напред с рязък тласък и пътниците, които не се возят често по тази линия, за миг изгубват равновесие и посягат да се хванат за нещо — каквото и да е, стига да ги задържи изправени. Шумът от релсите е достатъчно силен да кажа каквото искам. Да прошепна каквото ми е на сърцето, без никой да ме чуе.

Какво казвам ли?

Не знам. Каквото ми дойде наум съвсем спонтанно. Неща, дето нямам представа откъде са ми щукнали и дали наистина ги мисля. Е, всъщност в конкретния момент наистина ги мисля. Защото ти също си посвоему красива, докато стоя в навалицата зад гърба ти, гледам вдигнатата ти коса и си представям останалото.

Но каквото и въображение да влагам, ти си тъмна, не светла като Корина. Нямаш нейните пълнокръвни устни, които ми се приисква да захапя. Нямаш грациозната извивка на гърба й, нямаш походката й на танцьорка, нямаш заоблените й гърди. Досега ти заемаше ума ми поради липса на друга. Запълваше празнина, за чието съществуване дори не бях подозирал.

Навремето, когато те измъкнах от незавидното положение, в което бе изпаднала, ти ме покани на вечеря. В знак на благодарност, предполагам. Написа поканата си върху листче и ми го връчи. Приех. Понечих да ти напиша отговор, но ти се усмихна и кимна. Беше разбрала и без думи.

Така и не се появих.

Защо постъпих така ли?

Ех, да можеше и на мен някой да ми отговори на този въпрос!

Аз съм си аз, ти си си ти. Какво мислиш по въпроса?

Или е още по-просто? Ти си куца и глухоняма. Аз също си имам недъзи. Както споменах, бива ме само за едно-единствено нещо. Какво, по дяволите, щяхме да си кажем? Ти навярно щеше да предложиш да си разменяме бележки, за да общуваме, а аз — вече стана ясно — страдам от дислексия. Ако още не е станало ясно, сега го казвам.