Ю Несбьо - Кръв по снега

Открих накъде ме водят краката ми. Присвих очи.

Беше си вдигнала косата на кок точно като майка ми. Кимаше и се усмихваше на клиентите, които я заговаряха. Повечето знаеха, че е глухоняма, и казваха прости неща: „Весела Коледа“, „чао“, вежливи фрази, които си разменят нормалните хора.

Обичайният хонорар в петорен размер. Безкрайна коледна ваканция.

Наех стая в малък хотел непосредствено срещу апартамента на Хофман по Бюгдьой Але с идеята в продължение на няколко дни да разуча дневния режим на съпругата му; да разбера дали излиза, докато мъжът й е на работа, дали някой й идва на гости. Изобщо не ме вълнуваше кой е любовникът й. Целях само да подбера най-благоприятния и най-малко рисков момент за извършването на убийството. Да разбера кога е сама и няма опасност някой да ни прекъсне.

Оказа се, че хотелската ми стая осигурява пряка видимост не само към входната врата на жилищната сграда, където живееха Хофманови. Можех да наблюдавам и с какво се занимава Корина през деня. Хофманови не си бяха направили труда да си купят завеси. Пък и за какво са ти завеси в град, където почти не грее слънце, а минувачите гледат час по-скоро да се шмугнат някъде на топло, вместо да стоят на студа и да зяпат към чуждите прозорци.

През първите няколко часа апартаментът пустееше. Ярка светлина къпеше дневната. Хофманови явно не икономисваха електричеството. Мебелите не бяха английски, а ми приличаха по-скоро на френски — особено странното канапе в средата на стаята с облегалка само от едната къса страна. Навярно това французите наричат „шезлонг“, в превод — ако учителят ми по френски не ме е излъгал — „дълъг стол“. Заврънкулчести, асиметрични дърворезбарски украшения, природни мотиви по тапицерията. Стил рококо — поне според „История на изкуството“ в библиотеката на майка ми. Но можеше просто да е скован от местен дърводелец и да е украсен в някое норвежко село. Така или иначе, млад човек не би се спрял на такива мебели, затова предположих, че ги е поръчала бившата съпруга на Хофман. По думите на Пине Хофман я изхвърлил от дома им навръх нейната петдесетгодишнина. Именно защото ставала на петдесет. И защото синът им се бил изнесъл от къщи и вече нямало причина да я държи там. Всичко това — според Пине — Хофман й съобщил в прав текст и жената ги приела: мотивите му да я изхвърли плюс апартамент по крайбрежието и чек за милион и половина.

За да си запълня времето, извадих черновата с моите писания. Ей така, нахвърлям си разни идеи. Всъщност не е вярно. Съчинявам писмо. Писмо до незнаен човек. Впрочем и това не е вярно. Знам кой е адресатът. Само че аз, разбира се, не съм писател. Тук ще допусна някоя грешка, там ще ми хрумне да зачеркна цял пасаж. Така да се каже, доста хартия и мастило профуках досега за чернови. Днес пак не ми потръгна и по едно време се отказах, зарязах листовете, запалих цигара и започнах да си фантазирам.

Както вече споменах, не познавах никого от семейството на Хофман, но докато надничах в апартамента отсреща, започнах да си ги представям. Обичам да надничам в чужди домове. Винаги ми е харесвало. И си представих как е живял с бившата си съпруга. Деветгодишният син се прибира от училище, седи в дневната и чете разни странни книги, взети от домашната библиотеката. Майката пее тихичко, докато приготвя вечеря в кухнята. Вратата се отваря. Майката и синът се вцепеняват за миг. Мъжът извиква отчетливо и весело „Прибрах се!“, двамата си отдъхват с облекчение и се втурват към коридора да го прегърнат.

Увлечен в такива идилични представи, внезапно забелязах, че Корина Хофман влиза в дневната. Всичко се промени.

Светлината.

Температурата.

Моите предварителни сметки.

През онзи следобед не отидох до бакалията.

Не изчаках Мария да затвори, както често правех, не я проследих от безопасно разстояние до трамвайната спирка. Не се качих след нея, не застанах зад гърба й в навалицата в средата на трамвая, където тя предпочиташе да стои, въпреки че имаше свободни места. Онзи следобед не застанах зад Мария като някой психопат, не й шепнех неща, които чувах само аз.

През онзи следобед седях в притъмнялата хотелска стая и се взирах омагьосан в жената в отсрещния апартамент. В Корина Хофман. Можех да й кажа на глас каквото си искам. Нямаше кой да ме чуе. Не се налагаше да я гледам в гръб, да се взирам в събраната й на кок коса и да си представям несъществуваща красота.

Въжеиграчка. Това ми хрумна в първия миг, когато зърнах Корина Хофман да влиза в дневната. Беше се загърнала в бял хавлиен халат и се движеше с грацията на котка. Не говоря обаче за онази особеност в походката, типична за котките, камилите и още някои бозайници: да стъпват първо с двата си леви крайника, а после с двата десни. Поне така съм чувал. Сравних Корина Хофман с котка, защото котките ходят на пръсти и задните им крака попадат точно в следата, оставена от предните. По подобен начин изглеждаше и вървежът на Корина Хофман. Тя стъпваше боса, с изпънати глезени, поставяше стъпалото на вдигнатия си крак точно пред пръстите на другия. Сякаш ходеше по въже.