Ю Несбьо - Кръв по снега

И за обири не ставам. Някъде ми попадна информация, че повече от половината банкови служители, преживели обир на работното си място, впоследствие развивали психически проблеми. Някои не успявали да се отърсят от шока цял живот. Абе, де да знам така ли е, не е ли така. Обаче дядката, дето седеше зад гишето в пощенския клон, където нахлухме, наистина изгаряше от нетърпение да получи психически проблеми. Залегна на пода само защото дулото на карабината ми сочеше в неговата посока. На следващия ден прочетох във вестника, че дядката получил травматичен шок. А ако бягам от нещо като дявол от тамян, това са именно психическите проблеми. Грабнах се и му отидох на свиждане в болницата. Той, разбира се, не ме позна. В пощата носех маска на Дядо Коледа. (Бяхме измислили перфектния камуфлаж. Кой посред предпразничната суматоха ще се усъмни в трима мъже, облечени в костюми на Дядо Коледа, и помъкнали чували?) И така, застанах на вратата на болничната стая и се загледах в дядката. Лежеше в средното легло и четеше „Класекампен“ — „Класова борба“ — комунистическия вестник. По принцип нямам нищо против комунистите като отделни хора. Нямам, ама друг път. Не че ги мразя, ама според мен са в голяма заблуда. Малко ми стана гузно, че при вида на четивото му го очистих с по-спокойна съвест. Подчертавам обаче, малко гузно, не много. Но после приключих с обирите. Ами ако следващият не е комунист?

И с наркотици не мога да бачкам. Не мога и не мога. Не че не умея да изтърсвам пари от хора, дето са задлъжнели на шефовете ми. Наркоманчетата сами са си виновни. Смятам за правилно всеки да си плаща за допуснатите грешки и точка. Проблемът е, че по природа съм слаб и чувствителен — така ми казваше и майка. Навярно е виждала себе си в мен. Така или иначе, по-добре е да стоя далече от наркотиците.

По думите на мама съм от хората, които търсят да робуват на нещо или някого — на религия, на по-голям брат, на началник, на алкохола, на дрогата. Пък и съм скаран с математиката. Не мога да преброя дори до десет, без да се разсея. А това е голям недостатък, ако ще се цаниш за дилър или за силов събирач на дългове.

Четвъртото нещо, за което категорично не ставам, е сводничеството. Проблемът, общо взето, е същият като при дрогата. Не ми пречи проститутките да печелят от телата си, а мъже като мен да прибират една трета от хонорара им, за да уреждат формалностите, та мацките да се съсредоточат върху занаята си. Един обигран сводник си заслужава всяка крона — винаги съм го мислел. Работата обаче е там, че хлътвам много бързо, а хлътна ли, изгубвам професионалната си обективност. А независимо влюбен ли съм, или не, не мога и не мога да раздрусвам, да удрям и да заплашвам жени. Сигурно в тях виждам собствената си майка. Знам ли? Вероятно затова и не издържам да гледам как някой бие жена. Веднага ми пада пердето. Да вземем, например, Мария. Куца и глухоняма. Не знам дали между тези два недъга има връзка — вероятно няма. Но то е като при картите: тръгнат ли ти лоши, няма спиране. Сигурно затова Мария се беше хванала с един наркоман, пълен кретен. Този тип имаше хубаво френско име и беше заборчлял на Хофман с тринайсет бона. Видях Мария за пръв път, когато Пине, главният сводник на Хофман, посочи момиче в шито по поръчка палто и с вдигната на кок коса, все едно идва право от църквата. Седеше на стълбите пред бирария „Ридерхален“ и плачеше. Пине ме светна, че тя щяла да изработи дълга на гаджето си. „Най-добре — помислих си — в началото да я щадя и да й пращам само клиенти, дето искат ръчно обслужване.“ Да, ама преди да са минали и десет секунди, тя избяга от първата кола, в която се качи. Гледах я как реве, докато Пине й крещи в ухото. Навярно това ме вбеси. Крещенето. И асоциацията с майка ми. Така или иначе, падна ми пердето и макар в общи линии да разбирах с какви аргументи Пине й проглушаваше ушите, та дано го чуе, в крайна сметка го претрепах от бой. Него, моя шеф. После намерих квартира на Мария, заведох я там, отидох при Хофман и му заявих, че приключвам със сводничеството.

Хофман обаче отвърна, че не можел да позволи на когото и да било от длъжниците си да мине метър, защото такива компромиси разклащали финансовата дисциплина на другите в същото положение. Нямаше какво да му възразя. И така, след като ми стана ясно, че Пине и Хофман ще гонят до дупка момичето, проявило глупостта да се нагърби с дълга на гаджето си, се поразтърсих и накрая намерих французина в една комунална квартира във „Фагерборг“. Заварих го надрусан до козирката и без пукнат петак. Колкото и да го изтърсвах, от джобовете му нямаше да изпадне и крона — беше повече от очевидно. Предупредих го, че ако дори само припари до Мария, ще му фрасна един, та ще му строша носа и ще му го набия в черепа. И без това, така като го гледах, и носът му, и черепът вече не ставаха за нищо. После отидох при Хофман, излъгах, че на французина най-сетне му паднали отнякъде пари, и му връчих тринайсет бона с надеждата да оставят вече момичето на мира.