Ю Несбьо: Кръв по снега

Всичко у Корина Хофман беше красиво. Лицето й: високите скули, сочните устни като на Брижит Бардо, русата, разрошена права коса; дългите слаби ръце, които се подаваха от широките ръкави на халата; горната част на гърдите й, толкова меки, че се движеха, докато върви и диша; белоснежната кожа на ръцете, лицето, прасците. Божичко, сякаш гледах снежни преспи под прежурящо слънце. Такова сияние е способно да те ослепи за няколко часа. Накратко, всичко у Корина Хофман ми харесваше. С едно изключение — фамилията й.

Тя, изглежда, скучаеше. Пи кафе, проведе разговор по телефона, разгърна някакво списание и се зачете в него. Вестниците не побутна. Хлътна в банята и излезе, все още по халат. Пусна си плоча и потанцува вяло. Суинг — съдейки по движенията. Хапна нещо дребно. Погледна часовника. Наближаваше шест. Облече си рокля, среса си косата и пусна друга плоча. Отворих прозореца и наострих уши, но шумът от автомобилите ми пречеше да чуя музиката. Пак грабнах бинокъла и се опитах да фокусирам обложката, поставена върху ниската масичка. Май имаше снимка на композитор. Антонио Лучо Вивалди? Има ли значение? Думата ми е, че в шест и петнайсет Даниел Хофман се прибра при жена, коренно различна от онази Корина Хофман, с която бях прекарал целия ден.

Двамата се избягваха. Не се докосваха. Не размениха нито дума. Приличаха на два електрона с отрицателен заряд, които се отблъскват. Накрая обаче влязоха в една и съща спалня.

Легнах си, но не ме ловеше сън.

Как осъзнаваме, че рано или късно ще умрем? Какво се случва в деня, когато си даваме сметка, че краят на живота ни не е просто вероятност, а неизбежност? Навярно за всеки човек този момент настъпва по различен повод. Лично на мен отрезвително ми подейства смъртта на моя баща. Тя настъпи съвсем прозаично и подвластно на физиологичните закони, не по-различно от смъртта на муха, размазана върху прозоречния перваз. По-интересно е друго. Кое ни подтиква да се усъмним в неумолимостта на смъртта, след като вече веднъж сме я осъзнали? Помъдрели ли сме, та преосмисляме схващането си за неизбежността на смъртта? Според един философ — Дейвид някой си — не можем да сме сигурни, че нещо, повтарящо се многократно, задължително ще се случи отново. Без логически доказателства няма как да знаем дали историята ще се повтори. Или просто у нас заговарят напредващата ни възраст и страхът? Или нещо друго? Например, един ден внезапно съзираме нещо, което не сме знаели, че изобщо съществува. Изпитваме нещо, което не сме знаели, че сме способни да изпитваме. Чуваме кухо биене, когато ударим по стената, и разбираме, че оттатък има друга стая. И у нас лумва надежда, болезнена, изнервяща надежда; тя ни гложди и не ни дава мира. Надежда, че има измъкване, има начин да надхитрим смъртта, съществува заден изход към място, чието съществуване до момента ни е било неизвестно; че има смисъл. Че историята не свършва дотук.

На следващата сутрин станах едновременно с Даниел Хофман. Когато той излезе от къщи, още се спускаше непрогледна тъма. Той не знаеше за моите наблюдения. Беше ме предупредил да не го запознавам с подробности около плана си.

Седнах на стола до прозореца и започнах да чакам да се появи Корина. Извадих черновите си и се заех да ги препрочитам. Намирах думите за по-непонятни от обикновено, а малкото, които разбирах, изведнъж ми се сториха ужасно маловажни и мъртви. „Защо просто не зарежа тази глупост“, запитах се. Дали ме възпираше фактът, че съм вложил толкова време в тези окаяни изречения? Захвърлих листовете и се загледах в безлюдните зимни улици на Осло. Най-сетне Корина се появи.

Денят протече горе-долу по същия начин като предишния. Днес обаче тя излезе да се разходи. Тръгнах след нея. Благодарение на Мария се бях научил как най-ефективно да следя някого, без той да ме забележи. Корина се отби в един магазин и си купи шал. Изпи чаша чай в една сладкарница с някаква жена — нейна приятелка, съдейки по езика на тялото. После се прибра.

Още беше само два следобед. Направих си чаша кафе. Корина се изтегна на шезлонга в дневната. Беше си облякла друга рокля. Платът се разливаше по тялото й, докато се местеше. Шезлонгът е странна мебел — нито стол, нито легло, нещо средно. Когато се наместваше, за да открие по-удобна поза, Корина се движеше бавно, отработено, самоуверено. Сякаш знаеше, че я наблюдават. Сякаш знаеше, че е обект на нечии желания. Погледна си часовника, прелисти списанието — същото от вчера. Изведнъж се вцепени едва доловимо.