Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Не — отговори адвокатът. — Дълга история. С кого мога да говоря?

Жената се намръщи.

— Службата за осиновяване се намира по коридора вляво. Там ще ви изслушат.

— Благодаря — каза Фин. Двамата със Сали тръгнаха към коридора.

— Щеше да я оставиш да си мисли, че съм бременна ли? — сърдито го попита момичето.

— Реших, че е прекалено сложно да й обяснявам. Голяма работа.

— Да, голяма е.

— Защо?

— Не искам някой да си мисли, че съм бременна.

Той я погледна.

— Значи си готова да вършиш незаконни неща, като да следиш и да влизаш с взлом, но не искаш да си мислят, че си бременна?

— Точно така.

— Не те разбирам.

— Докато растях в бедните квартали, непрекъснато чувах: „Ще забременееш още преди да си се научила да караш кола. Или това, или ще станеш проститутка-наркоманка.“ Подобни думи винаги ме вбесяваха. Аз не съм такава и няма да стана такава. Ако ще си скапвам живота, ще го направя по свой собствен начин. Сега разбираш ли?

— Да, разбирам. — Стигнаха до стъклена врата с надпис „Служба по осиновяване“. — Следващия път ще внимавам.

— Добре.

Коул оползотвори времето си добре. Седнал в мерцедеса на паркинга на голямата готическа сграда, в която Скот Фин беше роден, той беше извадил лаптопа си и проучваше персонала от Службата за осиновяване. Когато взе имената на всички от сайта на центъра, започна подробно да проучва с помощта на възможно най-мощните информационни ресурси. Отне му по-малко от час да открие това, което го интересуваше.

Тази част от работата не му доставяше удоволствие. Въпреки това беше необходима, а той много отдавна се беше отказал от всякакви капризи и прищевки. Твърде отдавна. Щеше да направи каквото трябваше, пък било то, защото е за последен път.

Лонг едва се държеше на краката си, когато си тръгна от офиса на адвоката. От месеци не се беше чувствал така пиян. Опиянението се беше превърнало в негово постоянно състояние, но досега винаги беше държал нещата под контрол. Алкохолът обикновено му осигуряваше равновесие. Сега се чувстваше като изгубен, а езикът му беше надебелял и едва се побираше в устата му.

Първоначално смяташе да се върне в участъка и да продължи разследването, но сега си даваше сметка, че този вариант отпада. Ако се върнеше в участъка в това състояние, с кариерата му беше свършено. Докато караше на връщане от Чарлстън, той погледна часовника си. Рано беше да приключва работния си ден, но нямаше избор.

Изведнъж чу скърцане на гуми и свирене на клаксони. Вдигна отново очи към пътя и видя, че се е отклонил от двойната непрекъсната жълта линия и е навлязъл в насрещното платно. Колите свиваха встрани, за да избегнат челен сблъсък с него.

Лонг рязко завъртя волана и колата му се върна в правилното платно. Едва не се блъсна в друга кола, която се движеше на юг по Масачузетс Авеню. Отново прозвучаха клаксони и дори през стъклото той чу цял поток от ругатни по негов адрес. Трябваше да се прибере у дома и затова се налагаше да внимава, докато стигне. Насочи се към Югоизточната експресна магистрала, където движението поне беше еднопосочно.

Живееше в един квартал в Куинси, южно от Бостън. Наричаше се „Луисбърг Скуеър Саут“ и представляваше имитация на блок от най-луксозния и скъп район Бийкън Хил в Бостън, където се разполагаха именията на елита. Кварталът в Куинси беше по-скромен. Няколко дървени постройки в зелен цвят бяха наредени от двете страни на главния път, който започваше от края на Дорчестър и продължаваше към брега на океана, към Уолистън Бийч.

Лонг наемаше едностайно жилище с изглед към паркинга. Беше му достатъчно. Мястото беше чисто и сравнително добре поддържано. Кухнята беше ремонтирана няколко пъти през осемдесетте години на миналия век. Но по-важното беше, че можеше да си го позволи и беше близо до магистралата, благодарение на което пътуването му до участъка отнемаше едва десет минути.

Когато стигна до апартамента си, краката почти не го държаха и той си каза, че е имал късмет да се прибере жив и здрав. Два пъти опитва да вкара ключа в ключалката и на третия успя. Когато влезе и понечи да затвори вратата след себе си, не направи достатъчно усилие и тя остана полуотворена.

— По дяволите! — изруга той, загледан във вратата. Беше пиян, беше ченге и имаше пистолет. Жална му майка на този, който се опиташе да го обере точно в този момент.

Пиеше му се.

Не, имаше нужда от пиене.

Не че искаше да се опияни още повече — едва ли щеше да стане по-пиян. Потребността беше от психологическо, не от физиологическо естество. Беше повече като обсебеност, навик. Сега за първи осъзна защо скитниците по канавките се напиваха до смърт — за да продължават да наливат в телата си алкохол, докато клетъчната им структура се умори да се бори за оцеляване. Или да вземат бутилка с антифриз, да затворят очи и да си представят, че е отрова.