Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Как се стигна дотам, Макдугъл да те покрие?

— Беше щастлива случайност. Или може би нещастна случайност. Зависи как ще го погледнеш. Елизабет Конър работеше при него, както вече знаеш, и му дължеше пари. Той отишъл в апартамента й същата вечер, за да си прибере дължимото, и открил трупа й. Тя му била намекнала как възнамерява да му върне парите, но той помислил, че е изнудвала съпруга ми. Помислил, че Джеймс ти е баща и че тя се е свързала с него. Когато видял безжизненото й тяло, помислил, че той е поръчал да я убият, тъй като двамата с Макдугъл имали общ бизнес, а тя работела за Макдугъл. Уплашил се, че ако се разбере за убийството, това ще му навлече сериозни неприятности. Затова повикал специалист, който да направи всичко да изглежда като обикновена кражба с взлом.

— Има логика. — Фин помисли върху чутото. Голяма част от наученото току-що така или иначе беше подозирал, но има огромна разлика между това да се измъчваш от съмнения и да се сблъскаш с реалността. Тя също замълча. Вероятно разбираше през какво преминава в момента той.

— Имам още един въпрос — обади се накрая той. Боеше се да го зададе и се поколеба.

— Питай — каза тя и го погледна в очите.

Той си пое дълбоко въздух.

— Мъжът с белега — той можеше да ме убие. И му беше наредено да ме убие, но не го стори. Защо? Кой беше той?

Тя се усмихна тъжно.

— Познавах го от много отдавна. Казваше се Били Ганън. Баща му беше личен шофьор на семейството ми. Толкова прекрасен и трудолюбив човек. Обичаше да събира децата в гаража и да им разказва интересни истории. Прекрасни, изключително вълнуващи истории. А Били беше най-сладкото и симпатично момче, което човек може да си представи.

— Той беше убиец — напомни й Фин.

Тя трескаво поклати глава.

— Не и когато го познавах. По времето, когато го познавах, той беше съвършен. Другите го превърнаха в това, което стана по-късно. Животът му се разви трагично. Баща му беше уволнен и се самоуби. Били беше изхвърлен на улицата. Изчезна и повече никога не го видяхме, нито чухме за него.

— Защо уволниха баща му?

Тя отново го погледна в очите.

— Заради мен. Защото се влюбих в сина му. — След тези думи сълзите й потекоха, Фин въздъхна. — Той беше твой баща. — Тя сведе глава. — Толкова много го обичах, когато бях млада, бих сторила всичко за него. След като баща му се самоуби, Били беше изхвърлен на улицата. Мен изпратиха в Ню Хемпшир. Когато се върнах, той вече беше изчезнал. Моето семейство му отне всичко. Домът, баща му, мен. Той се почувства толкова обиден и онеправдан, че вече не го интересувах. Едва наскоро осъзна каква ужасна грешка е направил, като е постъпил така с живота си.

— Защо?

— Казах му, че има син. Той не знаеше. Никога не го видях преди това, за да му кажа.

— Как го намери?

— Аз не го намерих. Той дойде при мен. В това е най-голямата ирония. Когато избягах от апартамента на Елизабет Конър, бях в такова състояние, че забравих чековата си книжка там. Били я открил и дойде да ми я донесе. Не се бяхме виждали, откакто го изгониха от дома ми. През цялото време той се беше интересувал и знаеше къде съм и за кого съм се омъжила, но се беше отказал от мен много отдавна. Мислеше, че съм щастлива. Можеш ли да си представиш само? — Тя поклати глава. — Казах му за теб. Той ужасно се развълнува и едновременно с това се натъжи. Почувства се отговорен за нас и се закле да ни пази. Така и направи. Следеше те, за да не ти се случи нещо лошо. И когато му казах, че Джеймс ме бие… Може би трябваше да се досетя, как ще реагира. Може би дълбоко в себе си се досещах.

Фин стана.

— Трябва да си вървя.

Тя също се изправи и протегна ръка към него.

— Не можеш да си вървиш — каза. — Още не. Моля те, имаме да си говорим още за толкова много неща.

— Не, нямаме.

— Не трябва да си жесток с мен. Минали са четирийсет и пет години.

— За теб може да са били четирийсет и пет години. За мен бяха петнайсет минути.

Тя безпомощно отпусна ръце.

— Разбира се — отвърна. — Напълно си прав.

— Сам ще намеря изхода.

Тя кимна.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам.

— Ще отидеш ли в полицията?

— Не знам. Убила си жена. Може би е била лоша, но убийството си е убийство.

— Така е.

— Трябва да помисля. Ти — също.

— Ще го сторя. Каквото и да предприемеш, ще те разбера. Съжалявам за толкова много неща. Давам си сметка, че навярно вече няма значение.

— Навярно не.

— Въпреки това искам да знаеш, че се разкайвам и съжалявам.

— Добре. — Той тръгна към вратата. На прага обаче се спря и отново се обърна към нея: — Някога изобщо помисли ли за мен? Запита ли се жив ли съм, къде съм, щастлив ли съм?