Дэвид Хосп - Зодия убиец

— И ти ги послуша, напълно забрави за мен. Все едно че никога не съм се раждал.

— Не, никога не забравих. Само скрих спомена в себе си. Той винаги беше в мен. Не можех да сторя нищо, затова се престорих, че все едно не се е случвало. Само така можех да оцелея.

— Докато не се появи Елизабет Конър.

Тя отмести поглед.

— Да. Елизабет Конър ми върна миналото по възможно най-омерзителния и унизителен начин.

— Изнудва ли те?

Катрин Бюканън кимна.

— Двете с нея лежахме в една стая в продължение на два месеца. Никоя от нас така и не узна истинското име на другата. Такава беше системата. Мен ме наричаха Лизи, нея — Джейн. Тя беше ужасна дори тогава. Съжителството с нея беше най-лошото от престоя ми там. Нейното дете умря и по-късно моите родители платиха на някого да разменят документите — да заличат името ми, за да не може никой да открие, дори да се опитва.

Затова са изпратили писмото ми на нея. В досието ми тя е посочена като моя майка. Сигурно се е досетила, че е станала грешка. Заподозряла е, че аз съм твое дете, а не нейно. Защо е чакала толкова много, за да започне да те изнудва? Аз й изпратих писмото преди почти двайсет години.

Катрин отново седна, останала беше без сили.

— Тя нямаше никаква представа коя съм. Не бях казвала на никого в семейството какво се е случило с мен. Така ми беше внушено. „Никой не трябва да разбере коя си.“ Родителите ми го повтаряха безброй пъти, преди да ме изпратят. Така че тя не е знаела, че съм човек, който може да бъде изнудван — и който има пари да си плати. Но дори и да знаеше, едва ли щеше да ме открие.

— Тогава защо чак сега? — попита Фин. Отговорът дойде още преди да го е чул от Катрин. — Изборите. Тя те е видяла по време на предизборната кампания.

Катрин кимна за пореден път.

— Познала ме от снимките във вестниците — застанала до Джеймс, усмихната, както би трябвало да изглежда една добра съпруга на бележит политик. Първия път, когато Джеймс се кандидатира, с Брук стояхме повече в сянка. Този път обаче състезанието беше по-драматично и той каза, че трябва да му помогнем за образа на идеалното семейство. Тя веднага е разбрала коя съм и тогава ми се обади. Започна бавно и полека, като каза, че си ме спомнила от младините ни, когато заедно сме били в Ню Хемпшир. Доста умно. Ако някой я е чул, едва ли би си помислил, че в думите й се съдържа заплаха. Каза, че искала да се срещнем и да пием кафе. Още преди да изпие и първата чаша, поиска пари.

— Ти какво направи?

— Платих й, разбира се. Не беше евтино, но каза, че няма да ме притеснява повече. Само едно плащане и си заминава. Очевидно обаче ме излъга. Предполагам и аз се досещах, че е лъжа, но ми се искаше да вярвам, че от безнадеждната ситуация има изход. Искаше ми се да вярвам, че ще си тръгне. Тя обаче не си тръгна. Обади ми се отново. Втори, трети път. Стана ужасно нагла, започна да ми звъни вкъщи. Сигурно ме е мразела заради живота ми. — Катрин се изсмя горчиво. — Каква ирония само. Ако знаеше колко е ужасен животът ми. Но единственото, което виждаше тя, бяха парите. Реши, че е нечестно да сме били на едно и също място преди толкова години, а моят живот е продължил в големи къщи и лъскави коли, докато тя едва е свързвала двата края. През онази последна нощ осъзнах, че тя никога няма да ме остави на мира. Колкото и пари да й дадях, все нямаше да са й достатъчно.

— Ти я уби.

— Да, аз я убих — с огромно облекчение произнесе Катрин. — Дори не си спомням как се стигна дотам, но е факт. Отидох в апартамента й да извърша последното плащане, да се опитам да я убедя, че няма да й се вържа повече, че всичко е свършило. Тя не искаше да ме слуша. Каза, че никога няма да свърши. Започна да ми говори какво щяло да стане, ако огласяла публично тайната ми. Как щял да реагира съпругът ми. Как щели да се отнесат към това всичките ми приятели баровци. Отговорих, че вече ми е все едно. Че ако огласи информацията публично, ще я съдя за изнудване. Мислех си, че съм държала коз, но се оказа, че козът е в нея.

— С какво те заплаши?

— С теб. Каза, че знае кой си и знае как да те намери. Заяви ми: Питам се как ще се почувства, като разбере, че си го зарязала. И как ще можеш после да гледаш дъщеря си в очите, когато тя разбере какво си сторила на сина си? — Катрин затвори очи. — После не си спомням много. Избухнах. Грабнах първото, което ми попадна под ръка, и започнах да я удрям с всичка сила. Сякаш удрях не нея, а себе си. Цялата тази ярост и омраза, натрупали се за четирийсет и пет години, избиха навън. Продължих да я удрям, докато не се изля цялата ми негативна енергия. После останах сама. Стоях в онзи ужасен и мизерен малък апартамент, в ужасен квартал, над тялото на жена, която познавах някога, която ме беше измъчвала психически. Не знаех какво да правя, затова избягах.