Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Шесто чувство — отвърна Расин. — Реших, че единственото място, където можеш да се скриеш, е на открито, посред бял ден.

— Правилно си решила.

— Не е лесно да си звезда, нали?

Той отвори очи и я погледна, а тя седна до него на пейката.

— Не съм го търсил и не съм го искал — каза.

Тя кимна и взе дланта му в своята.

— Знам — отговори Джули и положи глава на рамото му. — Поне няма да загубиш работата си. Нямат избор.

— Засега. Но това не променя много. Аз продължавам да съм все същият прокажен.

— Може би.

Те седяха така известно време, потънали в мълчание.

— Притеснява ли те? — накрая попита той.

— Кое?

— Че не знаем.

— Какво не знаем?

— Какво се е случило. Защо всичко се разви по този начин. Искаш ли да разбереш?

Расин се изправи и го погледна.

— Имаш предвид с Бюканън ли?

— С всичко. Бюканън, Макдугъл, сина му, Конър. Всички.

— Какво повече ни трябва да знаем? Бюканън е бил корумпиран политик, който е бил свързан с престъпната група на Макдугъл. Конър е знаела достатъчно за Бюканън, за да го пратят зад решетките. Затова някой от двамата е наел Коул да я убие. Струва ми се прекалено просто. Ти и адвокатът започнахте да дърпате конците и цялата мистерия се разплете.

— Но защо? Какво причини разплитането? И какво накара Коул да тръгне на унищожителна мисия?

— Сам го каза. Той беше психопат. Убиец. Може би това е главната причина.

— Може би. Но тогава защо е оставил Фин жив?

Тя поклати глава.

— Не знам. — Наведе се към него. — Знам само, че имаме шанс да оставим всичко в миналото, а ти имаш възможност да започнеш отначало. От чиста страница. — Джули стисна леко дланта му и затвори очи. — Не е ли достатъчно?

Той помълча, след което отвърна:

— Може би. Но още не знам дали е така.

— Не знам кой беше той — каза Шели Теско. Двамата седяха на масата в нейната кухня. Тя беше направила кафе. Задната врата беше отворена и вятърът довя няколко листа върху балатума на пода. Тя не реагира, сякаш й беше безразлично.

— Какво точно се случи?

— Той дойде при мен, за да му кажа за досието. Твоето досие.

— Защо?

— Не знам. Не каза. Когато го видях за първи път, се уплаших, че ще ме убие. Държеше нож, а и погледът му беше безмилостен. Но както виждаш, не ме уби. Дори обеща да ми помогне, ако му кажа това, което го интересува. Обеща да ми каже къде се намира дъщеря ми.

— Как я е намерил?

— Каза, че убедил директора на агенцията, която е оформила осиновяването, да му даде информацията.

— Доколкото знам, той можеше да бъде много убедителен.

Тя не отговори.

— И после? — попита Фин.

Тя сви рамене.

— Неговата информация се потвърди напълно чак до номера на акта за раждане. Затова му казах каквото го интересуваше.

— Което беше какво?

— Питаше ме за теб. Искаше да знае за Елизабет Конър. Дадох му всичко, което открих. Когато свърших, той ми каза да замина. Каза, че ще дойдат хора и ще ме търсят. Ако разберат, че съм жива, ще ме убият. Съобщи ми къде е дъщеря ми и ми даде три минути да събера багажа си. В бързината аз обърнах всичко наопаки в дрешника.

— А кървавият отпечатък на леглото?

Шели Теско се усмихна стеснително.

— Аз съм си виновна. Толкова бързах, че прещипах пръста си с чекмеджето. Потече силно кръв, но аз го увих в кърпа, качих се в колата и потеглих. Той ми даде и пари.

— Как разбра, че вече можеш да се върнеш?

— Той ми заръча да следя новините и да чета вестници. Каза, че ще се разбере, когато нещата стигнат до закономерния си край. Докато стоя далеч оттук, нищо няма да ми се случи, каза ми той. Въпреки това и сега мисля да замина. Тук вече за мен не е безопасно. Дори и да не беше дъщеря ми, пак щях да напусна този град. Мисля, че имам потребност да отида на друго място. — Тя стана и изля остатъка от кафето си в мивката. — Трябва да тръгвам — каза. — Мога ли да помогна с нещо друго?

— Моето досие още ли е в теб?

Тя се спря и помълча за миг. После кимна.

— И той не го взе?

— Заяви, че не му е необходимо. Каза, че може да дойдеш да го потърсиш и че трябва да ти го дам.

— Наистина ли ще ми го дадеш? — попита я той. — И ще ми обясниш ли какво е написано в него?

Тя кимна отново.

— Най-малкото ти го заслужаваш. Ще отида да го взема.

Фин се върна в Бостън към седем вечерта. Обади се на Козловски и Лиса, за да ги предупреди, че ще се забави и ще закъснее. Те поискаха да им каже какво става, но той отказа. „Трябва сам да се оправя“, беше краткият му отговор. Лиса му тегли набързо една благословия, но не можеше да стори нищо повече. Приятелят му беше по-лаконичен: „Ако ти потрябва помощ, аз съм насреща.“ Фин отвърна, че ще го има предвид.