Дэвид Хосп - Зодия убиец

Тя кимна и се обърна. Преди да си тръгне обаче, се спря и му протегна ръка. Той разбра намерението й и стори същото. Двамата се здрависаха, гледайки се в очите.

— Радвам се да се запознаем, Фин — каза тя.

— И аз също, Брук.

След това ръкостискане тя си тръгна. По средата на пътя обаче се обърна и на него му се стори, че видя лека усмивка на устните й. Може и да беше само плод на въображението му.

— Наследяваш ли нещо?

Сали имаше навика да задава въпросите ребром дори и в най-сложните ситуации.

Въпросът свари Фин неподготвен.

— Не знам — отвърна. — Не мисля. Бюканън сигурно е изготвил завещание. Попечителски фон, данъчни облекчения, пълен комплект. Сигурен съм, че не съм включен в списъка на наследниците.

Седяха в кантората в деня след убийството. Той се беше върнал предната вечер в апартамента си чак към шест часа. В шест и петнайсет вече спеше непробудно. Събуди се след четиринайсет часа. Направо постави личен рекорд. Когато се събуди, скочи стреснат и извика:

— Сали, ще закъснееш за училище! — Изтича в хола, където завари Сали по тениска и клин. — Още не си готова.

— Ама ти сериозно ли?

— Защо?

— Днес е събота.

— Наистина ли?

— Да.

Той опипа наболата си брада. Поне не трябваше да се бръсне днес.

— Трябва да отида до кантората — каза. — Облечи се.

— Ще работиш днес?

— Трябва да проверя поне дали няма спешни задачи. Освен това не мога да седя и да не правя нищо. Ще полудея.

— Добре — отговори тя.

Когато пристигнаха в кантората, Лиса и Козловски вече бяха там.

— Не беше необходимо да идваш — каза му Лиса. — Аз мога да се оправя и сама тук.

— Очакваше да си остана в апартамента ли?

Тя отстъпи. Четиримата седнаха и разговаряха. Половин час след началото на разговора Сали повдигна въпроса за наследството.

— Сигурен съм, че няма да получа нищо — повтори той.

— Не съм сигурна — отвърна Лиса. — При известни условия, ако той не те е изключил изрично в завещанието си, може да имаш право на наследствен дял.

— Сериозно?

— Този въпрос се падна на адвокатския изпит.

Фин се замисли.

— И така да е, няма да приема — каза.

— Защо не? — попита Сали. — Ти си в правото си. Задникът те е зарязал още като си се родил. Убил е майка ти.

— Не можем да го твърдим с абсолютна сигурност. Да не говорим, че и тя също ме е зарязала.

— Още една причина да имаш право на наследство.

Фин поклати глава.

— Тези пари не ми трябваха, когато бях млад, не ми трябват и сега. Ако ги взема, ще е все едно да призная, че не мога да постигна нищо сам. А аз постигнах. Майната му.

Всички се умълчаха за известно време. Когато тишината стана твърде тягостна, Сали изрече:

— Правилно. Майната му.

Лиса се изкиска.

Телефонът звънна и Лиса го вдигна. След миг се обърна към Фин:

— Марк от лабораторията е. Да си поръчвал спешно някакви тестове?

Той кимна.

— Не че вече има значение. Беше просто допълнителна застраховка, за да съм сигурен, че ченгетата няма да манипулират теста за бащинство на Бюканън.

Лиса и Козловски го погледнаха с нескрито любопитство, но той невъзмутимо взе слушалката.

— Здравей, Марк. Извинявай, трябваше да ти се обадя по-рано. Тестът вече не ми трябва. Ако си го направил, добре, пиши на сметката какво ти дължа… Не, не ми трябва. Аз вече… — В този миг явно Марк го прекъсна и го информира за резултатите, Фин бавно се облегна назад. — Я повтори пак, Марк… Но в това няма логика. Сигурен ли си? — Марк отвърна, че е проверил и препроверил резултатите. Фин изпусна слушалката, която се удари в бюрото и падна на пода. Той дори не забеляза, само затвори очи.

— Какво има? — попита Лиса. Погледите на всички, притеснени от чутото и видяното, вече бяха отправени към него. — Кажи.

Фин заклати глава, мъчейки се да осмисли нещата.

— Не може да бъде — измърмори тихо на себе си. — Просто не е възможно.

Пътуването продължи три часа. В средата на деня в Кеймбридж движението беше натоварено, както и в Ейлуайф. Можеше да се очаква, но предвид емоционалното му състояние беше достатъчно почти да изкара Фин от равновесие.

Козловски му беше предложил да го придружи. Всъщност дори беше настоял. А също Сали и Лиса. Той обаче им отказа. Трябваше да е сам. Имаше нужда да помисли, да се опита да сглоби всичките парчета.

Не беше минала и седмица от последното му пътуване до Ню Хемпшир, но въпреки това пейзажът му се стори коренно променен. Листата на дърветата бяха опадали, нямаше я жълто-оранжевата феерия. Само тук-там изсъхнали кафяви листа все още висяха на клоните на по-младите дървета, но битката беше приключила и войната беше изгубена. Усещаха се студенина и смирение пред наближаващата зима, както и пред факта, че тя щеше да продължи шест месеца.