Дэвид Хосп - Зодия убиец

С опакото на дланта избърса потта от челото си и се замисли за това, че животът му можеше да протече по друг начин. Наведе се, пое си въздух и бавно с него се върна разумът.

Даде си сметка, че вече всичко е свършило. Беше дал воля и на последния си изблик гняв. Огънят на бурните емоции беше изгорил всичко у него. Някой по-праведен от него би се почувствал пречистен от подобно преживяване. Не и Коул обаче. Единственото, което чувстваше, беше празнота.

Той се приближи и застана над Бюканън. Човекът си беше изпълнил предназначението. Оставаше само да сложи край на нещастието. Вдигна пистолета и опря заглушителя до слепоочието му.

— Полиция! Не мърдай!

Коул вдигна очи към вратата. Детектив Лонг стоеше там с насочено оръжие и се целеше право в челото на Коул. Миг по-късно на вратата се появиха адвокатът и частният детектив. Козловски също насочи пистолет към него.

— Хвърли оръжието и се отдръпни настрани! — извика Лонг.

Коул огледа стаята, докато вниманието му остана насочено към Лонг. Прецени всичките си възможности и моментално заключи, че такива нямаше. Нямаше намерение да прекарва остатъка от живота си в щатски затвор.

— Легни на пода веднага или ще стрелям! — извика Лонг.

— Ще трябва да ме застреляш — отвърна Коул. — Аз също ще стрелям. Готов ли си?

— Почакай! — Детективът беше в патова ситуация и двамата го знаеха. Ако стреляше, най-вероятно от силата на удара пръстът на Коул щеше да натисне спусъка и сенаторът щеше да бъде убит. Но ако останеше безучастен и Коул застреляше сенатора пред очите му… подобно нещо не би допуснало никое ченге. Никога нямаше да си го прости.

— Какво да чакам? — попита Коул. — Няма какво да обсъждаме. — Погледна към двамата мъже зад Лонг и забеляза особения блясък в очите на адвоката. За миг изпита силна вина. Чувството беше толкова мощно, че едва не го събори на земята. Той обаче успя да го отблъсне и да се вземе в ръце. За него нямаше да има прошка или изкупление. — Извинявай — обърна се към адвоката. — По-добре ти беше без родители.

— Можем да поговорим — каза Лонг. Стремеше се да говори спокойно, следвайки инструкциите от правилника за действие в случай на заложническа криза. Коул си помисли, че детективът вероятно е преминал някой еднодневен курс, посветен на тази тема. Правило номер едно: остави или накарай похитителят да говори колкото се може по-дълго.

Само дето в случая похитителят нямаше какво да каже.

— Кога за последно си стрелял със служебното оръжие? — рече Коул на Лонг.

— Повтарям, можем да поговорим.

— Когато застреля партньора си, нали? Сигурно оттогава не си ходил изобщо на стрелбището.

— Не го прави.

Сенаторът забърбори отново: молеше за помощ, плачеше и отново, и отново се извиняваше.

— Готов ли си? — попита Коул.

— Недей!

— Едно… — започна отброяването убиецът.

— Не!

— Две…

— Ще стрелям!

— Тр…

Двата пистолета гръмнаха едновременно. Коул остана прав. Времето спря и после премина светкавично пред очите му. Като на филмова лента преминаха места и образи, които беше затворил в душата си много отдавна. Баща му, който се усмихваше и лъскаше с гюдерията гладката като стъкло броня на червения ролс-ройс, езерото Море Понд край Уелсли Колидж, където в свободните дни ходеше да поплува и да погледа как колежанките отиват на училище; лицето на най-красивата жена, която познаваше, и погледът й, когато тя осъзна до голяма степен за нейно разочарование, че е влюбена в него.

Мрачните образи също изникнаха. Мъката и тъгата от загубата на баща му, от загубата на всичко; трудното детство и борбата му за оцеляване, борбата за всеки къшей хляб; прераждането му като убиец с невиждани умения и безразличие към човешкия живот. Всичко това се смеси с безброй лица на хора, напуснали този свят не по тяхна воля. Някои плачеха, други умоляваха, трети изричаха имената на любимите им близки, докато той стоеше пред тях без капка укор или жалост. В края на краищата това беше неговият занаят. Беше причинил толкова много болка през живота си и въпреки това последният му акт беше лишен от всякакъв егоизъм. Последната му мисъл беше дали това е достатъчно, за да изкупи вината си.

Беше мъртъв, преди още да е паднал на пода.

— Не! — изкрещя Фин, щом проехтяха изстрелите. Той понечи да изтича напред, но Лонг препречи пътя му, а Козловски го спря с ръка. Фин стоя безпомощно при вратата и гледа как Лонг и мъжът с белега на челото едновременно натиснаха спусъците. Бюканън падна напред и столът се преобърна. Подът пред него беше осеян от пръски кръв и мозък. Мъжът с белега се олюля за миг с крайно смущение и обърканост в погледа, докато от дупката на челото му потече кръв. След няколко секунди и той се строполи и падна на пода.