Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Той не иска да го безпокоят — обади се отново бодигардът, след като се изкашля. — Отмени всичките си срещи за сутринта.

— Добре, значи е свободен — отвърна Лонг. — Както и да го мислиш, той ще трябва да говори с мен. — Отново натисна бутона на звънеца. — Сенатор Бюканън, аз съм детектив Лонг. Моля, отворете. Трябва да обсъдя важен въпрос с вас.

Отговор не последва. Четиримата се вторачиха в уредбата в очакване.

— Сенаторе, отворете вратата — продължи Лонг. — Мога да дойда и с полицейска заповед, но така ще е по-лошо и за двама ни.

— Може би спи — предположи бодигардът. — Цяла нощ е стоял буден.

Лонг отново се протегна към звънеца, като този път го държа натиснат десет секунди.

— Сенаторе, това е полицейско разследване, отворете веднага! — извика.

Миг по-късно от вътрешността на къщата се чу вик или писък. Дойде от втория етаж. Всички се спогледаха, сякаш за да се уверят, че не им се е причуло. Секунда по-късно прозвуча мъчителен стон — беше твърде ясен, за да е халюцинация. Лонг извади пистолета си.

— Обади се на 911, веднага! — извика той на бодигарда. Младежът остана вторачен в него, твърде слисан от ставащото. — Действай!

Този път гардът реагира, като извади радиостанцията и извика неколкократно в нея:

— Код „Червено“! Код „Червено“!

Лонг вдигна крак и изрита вратата с всичка сила. Масивната конструкция леко се разтресе, но не помръдна.

От втория етаж дойде нов разтърсващ писък.

Детективът се обърна към Фин и Козловски:

— Помогнете ми!

Двамата се качиха на площадката и се присъединиха към него. Младият охранител слезе долу, напълно изпуснал контрола върху ситуацията. Само продължаваше да крещи в радиостанцията „Код Червено“. В това време Лонг, Фин и Козловски се наредиха един до друг пред вратата. Лонг преброи до три и тримата се устремиха към вратата. Фин и Лонг използваха петите си. Козловски, който беше значително по-як от тях — рамото. Те удариха едновременно и вратата отново се разтресе, този път по-силно, като се чу и силно изпукване. Издържа, но не за дълго.

— Едно, две, три! — преброи Лонг отново.

Хвърлиха се към вратата повторно и тя поддаде, а касата се изкърти отвътре.

Лонг насочи напред пистолет и пристъпи вътре. После се обърна към Фин и Козловски с думите:

— Вие стойте тук.

Козловски вече беше извадил своя пистолет и поклати глава:

— Ние влизаме също.

Лонг понечи да каже нещо, но нов вик от втория етаж го прекъсна. Той кимна на бившето ченге.

— Тогава го дръж на разстояние — каза и кимна към Фин. — Аз ще съм първи.

Козловски кимна в знак на съгласие и извинително погледна към Фин.

— Добре, ще стоя отзад, но също ще дойда — каза адвокатът.

Лонг вече се качваше по стълбите и Козловски го последва. Фин вървеше няколко крачки отзад. Към виковете. Към баща си.

Коул изобщо не ги чу. Нито чу звъненето на интеркома. Не ги чу и когато избиха вратата. Беше прекалено разгорещен, за да чуе каквото и да било.

Бюканън седеше на дървения стол в кабинета с вързани зад гърба ръце. Краката му бяха завързани за предните крака на стола. От устата и носа му течеше кръв, на челото му имаше няколко открити рани. Главата му беше отпусната. Сенаторът тихо хлипаше.

— Съжалявам — повтаряше непрекъснато той. Молбата за милост не беше адресирана към мъчителя му. Още преди час беше стигнал до заключението, че е безсмислено да го умолява за каквото и да било. Затова молбите му бяха насочени по-скоро към една по-висша сила. Сила, пред която щеше да се изправи още преди края на тази сутрин.

Коул се беше изпотил от приложените усилия. Сресаната му назад коса сега беше развята като грива. Беше навил ръкави. Той също си говореше нещо, мърмореше си своите оправдания и извинения. Студеното и пресметливо поведение, което през всичките години на професионалната му кариера му беше вършило добра работа, беше заменено от свирепа животинска ярост.

— Съжалявам! — извика Бюканън, мобилизирайки в себе си цялата сила, която му беше останала. Коул се обърна към него, замахна с пистолета и го удари в челото. Отново потече кръв.

Бюканън изхлипа и Коул изкара въздуха му, като го удари в гърдите. Сенаторът се задави, мъчейки се да си поеме дъх, и изплю кръв с изкривено от болка и страх лице. На убиеца му стана приятно да го гледа. Вероятно това беше крайната форма на тегнещото над него проклятие — да изпитва удоволствие от ужасното си дело. Вече нямаше значение. Беше живял с това проклятие дълги години.