Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Не е никак напред във времето. Дори е много близо.

Фин се замисли.

— Не го познавам какъв е като човек. Защо трябва да съм честен и лоялен към него?

— Ти и майка си не познаваше, но изглежда изпитваш някакво чувство на лоялност към нея.

— Но той ме е изоставил, зарязал ме е.

— Както и майка ти.

— С нея е по-различно.

— Защо?

Адвокатът въздъхна.

— Не знам. Може и да не е.

— Ако той наистина ти е баща, би ли се съгласил да го вкарат в затвора? За добро или лошо, вие сте от една кръв.

Фин затвори очи.

— Не знам. Ще го гледам в очите, когато ми го съобщи. До тогава няма как да знам.

Козловски погледна часовника си.

— Е, трябва да се приготвиш. Защото този момент ще настъпи след няколко часа. Рано сутринта първо отиваме там.

Коул остави колата си на върха на Бийкън Хил, на една пресечка от имението на Бюканън на Луисбърг Скуеър. Може би щяха да го глобят за неразрешено паркиране, но пък нямаше да му сложат скоба. Освен това на полицията щеше да й е необходим поне един ден, за да свърже данните от фиша със случилото се в имението. А дотогава той щеше да е зарязал някъде колата.

Тръгна по Пинкни Стрийт в посока към площада. Това му даваше отлична видимост към имението на Бюканън. Беше четири и петнайсет сутринта. Дъждът беше спрял и улиците бяха мокри, отразяваха светлините на уличните лампи и на луната. Кварталът беше тих и спокоен, дъждът сякаш беше залепил падналите листа по тротоарите.

Той зави в малка уличка, която беше пряка на Пинкни и минаваше зад къщата. Знаеше, че Бюканън е разположил охрана, но пазачите най-вероятно щяха да стоят на пост пред входната врата. Може би щяха да патрулират около къщата на всеки час, но със сигурност не по-често. Колкото и парадоксално да беше, охраната разчиташе на точните графици и планове за разстановка на силите. Това обаче позволяваше на вещите и запознатите с този стил на работа да преодоляват охраната с лекота. Повечето „специалисти“ по сигурността страдаха от ужасно твърдоглавие и липса на гъвкавост, което даваше възможност да се откриват пропуски в системата.

Имението беше отделено от уличката с дървена ограда, висока около два метра, и две порти. Коул надникна над оградата и видя, че едната от портите води към верандата на кухнята. Втората порта водеше към другата страна на кухнята, където до тухлената стена бяха подредени няколко боклукчийски кофи и имаше тясна пътека за минаване.

Той прескочи оградата при гаража. Пътеката беше блокирана в единия край от улицата, а в другия — от къщата. Виждаше се само от кухнята, и то не цялата. По това време на денонощието едва ли щеше да е проблем. Разполагаше с достатъчно време, макар и да не възнамеряваше да протака до безкрай. Колкото по-бързо влезеше вътре, толкова по-добре щеше да е.

Вратата на кухнята беше много стара. Архитектите обичаха да реставрират колкото се може повече елементи от старите къщи. Като тази, която очевидно беше ремонтирана, но със запазване на автентичността, което придаваше на сградата единство на архитектурния ансамбъл. От друга страна, бяха повишени енергийната ефективност и сигурността.

Коул извади малкия кожен калъф с шперцовете. Отключи бравата за трийсет секунди. Преди да завърти дръжката, извади и малко устройство с дисплей и два кабела, завършващи с клеми накрая. Беше полезно устройство — можеше да обезврежда кодовете за алармата на повечето съвременни модели алармени системи. Трябваше само да отвори капака на панела и да закачи клемите върху правилните жици в таблото до една минута, след като влезе.

Завъртя дръжката и влезе вътре. Таблото на алармата беше монтирано точно зад ъгъла, в малък килер. Намери го за пет секунди. Значи му оставаха петдесет и пет. Предостатъчно време.

Извади малка отвертка и се зае с пластмасовия капак. Забеляза обаче, че таблото не мига и не се чува познатото електронно отброяване на секундите. Вгледа се по-отблизо и видя, че алармата изобщо не е била задействана. Не беше нещо необичайно. Повечето хора се успокояваха само от факта, че разполагат с алармена система, и рядко я включваха.

Коул прибра инструментите и огледа кухнята. Бледата лунна светлина, идваща от проясняващото се небе, му беше достатъчна. Помещението беше огромно, по-голямо и от стария му апартамент. Остана така за миг и се ослуша. Впрегна всичките си сетива, за да придобие пълна представа за къщата. Когато се увери, че е напипал пулса на сградата, тръгна бързо и тихо напред. Провери всичките помещения на първия етаж, след което тръгна нагоре по стълбите.