Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Да, разговарях. Той ще ми звънне до няколко минути. — Макдугъл продължаваше да го гледа изпитателно, докато говореше.

— Да, вече ми каза.

Настъпи тягостна тишина.

— Други усложнения? — попита Иймън.

Коул поклати глава.

— Не, други нямаше.

— За какво друго искаше да говорим?

— Аз излизам от играта, приключих.

— Наех те да изпълниш една задача.

— Да, и аз я изпълних.

— Изпълни я, кога?

— Изпълних я. — Коул скръсти ръце пред гърдите си, така че дясната му длан да е върху ръкохватката на пистолета в раменния кобур под якето. — Ти ме нае да се погрижа за онази Конър. Аз го направих. Полицията не откри нищо. Погрижих се и за жената в Ню Хемпшир. После се погрижих за адвоката. Край, приключих.

— Полицията разпитва и задава въпроси за мен. Задават въпроси за връзките ми с Бюканън. — Макдугъл забарабани с пръсти по бюрото. — А аз точно това се опитвах да предотвратя.

— Трябваше да внимаваш повече.

— Или може би ти не си си свършил работата.

— Аз свърших работата. Свърших с работата ми за теб.

— Така ли? Сега за друг ли работиш? Това ли е? Може би нашият добър сенатор ти е предложил повече? Може би си мислиш, че ще можеш да ме продадеш и да си спасиш задника? — Пръстите спряха да барабанят. — Така ли мислиш?

— Мисля, че гледаш прекалено много филми. И мисля, че приключихме с разговора.

В този миг иззвъня телефонът. Никой от двамата не погледна към апарата. Бяха приковали погледите се един в друг. Макдугъл взе слушалката, без да отмества очи от Коул.

— Ало? — Последва пауза. — Кевин, ти ли си? — попита, все още съсредоточен върху другия мъж. — Той е тук. — Макдугъл подаде слушалката на Коул, който обаче отказа да я вземе. Остана със скръстени ръце, с ръка на оръжието. Пръстите му обхванаха дръжката. — Не искаш ли да говориш с него? — попита го Иймън. — Коул не отговори, но мускулите му бяха стегнати като бойна пружина.

Макдугъл изпусна слушалката.

— Той е мъртъв, така ли? Убил си сина ми.

Двамата скочиха едновременно. Коул извади ръката си от якето точно когато ръката на мафиота се изстреля изпод бюрото. Беше като сцена от филм за Дивия Запад. С тази разлика, че Макдугъл беше седнал, което го поставяше в неизгодна позиция. Това беше фатална грешка. Двамата натиснаха спусъците само за някакви си части от секундата. Подобен отрязък от време не можеше да се измери от стандартен хронометър, но беше достатъчен да даде на единия от двамата надмощие. Куршумът на Коул уцели Макдугъл в челото още докато последният стреляше. Главата на Макдугъл отхвръкна назад и това повлия на изстрела му. Не беше достатъчно да го спре да стреля, но достатъчно да отклони посоката на стрелбата. Куршумът, който беше предназначен за гърдите на Коул, го удари в мускула на лявото рамо.

Двата изстрела, произведени почти едновременно в тесния кабинет, създадоха оглушителен гръм. Коул превъзмогна звука, а също и болката в рамото. Извъртя се светкавично към другата врата, като леко се наклони наляво.

Беше планирано перфектно. Последният човек на Макдугъл се показа на вратата, щом чу стрелбата. Вратата се отвори навътре и мъжът влезе с насочен пистолет. Но Коул беше застанал така, че да бъде зад вратата, когато се отвори. Прицели се в центъра на тънкия талашит и стреля няколко пъти в бърза последователност.

Вратата се разтресе и той чу познатото пъшкане и стонове, характерни за огнестрелните рани в областта на гръдния кош. Последва глухо тупване. Вратата се залюля и се блъсна в стената на кабинета. Мъжът лежеше на пода с окървавено яке. От носа му излизаше тънка тъмночервена струйка. Гърдите му хриптяха, докато се мъчеше да си поеме въздух.

Мъжът продължаваше да стиска пистолета. Вдигна очи и когато видя Коул, се опита да вдигна оръжието. Ръката потрепери, но силите бързо го напускаха.

Коул се приближи и стъпи върху ръката. Усети как пръстите изпукаха под тежестта му, попаднали в капан между тежката обувка, ръкохватката на пистолета и пода. Мъжът на пода изскимтя от болка. За Коул беше удивително как въпреки многобройните огнестрелни рани човешкото тяло продължаваше да функционира и да разпознава източника на болката.

Мъжът отправи към убиеца умоляващ поглед.

Той срещна погледа му и поклати глава.

Вдигна пистолета и стреля в челото му.

Лонг не се прибра у дома.

Не му даваха мира думите на Фин: „Каза, че щял да довърши започнатото.“

Каквото и да беше то, щеше да се случи много скоро.