Дэвид Хосп - Зодия убиец

Дъждът помогна. Лееше се като из ведро и шумът беше оглушителен, особено близо до брега. Така че трябва да викаш, за да те чуят.

Бранкачо носеше черна мушамена шапка, която закриваше ушите му. Коул беше сигурен, че единственото, което мафиотът чува, е усиленото ехо на падащите върху мушамата капки. Сал беше добър, но не чак толкова.

Изобщо не чу нищо, нямаше и най-малка представа, докато ножът не преряза гърлото му. С едно движение, бързо и безшумно. Догоре чак до челюстта, оттам назад към тилната част, за да е сигурно, че ако се опита да се съпротивлява, острието ще се забие още по-навътре и по-надълбоко.

Съпротива нямаше. Само тихо гъргорене и вдигнатите към гърлото ръце. Коул не видя лицето му, но не беше и необходимо. Беше го правил доста често и знаеше добре как изглежда. Очите се разширяват от ужас, устата се отваря широко, лицето се издува от липсата на въздух. После се появява линия на гърлото, тънка и тъмночервена. Всяко следващо движение предизвиква отделяне на тъканта и кръвта блика като фонтан, стича се по врата, пропива в ризата и продължава към гърдите. Докато краката престанат да държат тялото.

Всичко свърши бързо. Както винаги. Сал Бранкачо беше мъртъв, преди коленете му да се ударят в асфалта. Коул отстъпи от тялото и погледна към колата. Бранкачо вече не беше негова грижа. Той сам беше избрал живота си. Не можеше да си позволи да мисли повече за него. Освен това му предстоеше да свърши още работа.

Шофьорът се оказа по-голямо предизвикателство. Колата играеше ролята на метална защитна обвивка, което затрудняваше нападението с нож, освен ако нападателят не седеше на седалката зад шофьора. Нямаше как да се приближи незабелязано. Камерата, монтирана на върха на сградата, още повече усложняваше нещата. Коул предполагаше, че Макдугъл гледа на монитор изображението от камерата. Очакваше да види какво ще предприеме Коул.

Той отново заобиколи сградата отзад и излезе на улицата. Качи се в колата си и паркира на паркинга между предната врата и кадилака на Макдугъл, с лице към срещуположната страна, така че неговият прозорец да застане до прозореца на шофьора на кадилака. По този начин камерата не можеше да регистрира какво се случва с шофьора на Макдугъл.

Отвори вратата и слезе. Потупа джобовете на якето си, сякаш търсеше нещо. После почука на стъклото на шофьора. Шофьорът любопитно го погледна за миг, после свали стъклото.

— Да?

— Имам среща с Иймън Макдугъл — отвърна Коул, стремейки се да изглежда дружелюбно настроен, дори заговорнически.

— Знам — каза шофьорът.

— Имаш ли кибрит?

Шофьорът се намръщи. Дъждовните капки се стичаха от рамката на прозореца по ръкава му.

— Ще пушиш в тоя порой?

Коул поклати глава.

— Вътре.

Шофьорът потупа предния си джоб, после се протегна към седалката до него. Изпусна от очи Коул само за секунда, но и това беше достатъчно. Той бързо извади от якето деветмилиметровата си берета със заглушител. Натисна спусъка два пъти още преди шофьорът да се е обърнал. Два куршума в главата. Чу се звук, подобен на глух тътен. Не беше много тихо, но в дъжда едва ли някой от сградата щеше да го чуе. Без заглушител изстрелите биха задействали алармата, но онези вътре в сградата и понятие нямаха, че навън става нещо нередно. Коул се изправи, козирува, сякаш за да благодари на мъртвия шофьор, само в случай че някой наблюдава чрез камерата в момента.

Опита да отвори вратата. Обикновено, когато имаше среща тук, Макдугъл оставяше вратата отключена. Това го улесняваше. Ако Макдугъл трябваше да му отвори, той щеше да провери шофьора и тогава щеше да се наложи Коул да реагира светкавично. Ако се стигнеше дотам, щеше да се оправи без проблем, но по-добре беше да свърши работата вътре. Щеше да е по-чисто.

Дръжката се завъртя лесно и вратата се отвори. Двама бяха готови, оставаха още двама. Беше на средата. След това можеше да се съсредоточи върху последната си задача. Прекрачи вътре.

Макдугъл гледаше на монитора изображението от камерата. Видя как Коул паркира до неговата кола. Можа само да различи темето му, когато се наведе да пита нещо Смити, личния шофьор на Макдугъл и бодигард на повикване. След по-малко от три секунди се изправи и влезе в сградата.

— Той е тук — каза ирландецът на Джейкъбс, който стоеше до него и също гледаше монитора. — Застани на позиция.

Джейкъбс отиде до вратата, която водеше към складовите помещения.

— Ще бъда зад вратата — каза той.

Макдугъл кимна.