Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Какво имаш предвид под „ако искаш да си с ченге“? Какво, по дяволите, трябва да означава това? Да не мислиш, че съм с теб само заради значката ти?

— Ходила си и с други ченгета.

— Майната ти. — Тя вдигна от пода панталона му и му го хвърли. — Обличай се и се махай!

Той мълчаливо си обу панталона.

— Аз работя с ченгета — каза ядосано тя. Вдигна ризата и също му я хвърли. — Затова прекарвам с ченгета повечето си време. Ходила съм с няколко. Ако това те притеснява, то си е твой проблем.

Той поклати глава:

— Не ме притеснява. Само не искам да те нараня.

— По доста странен начин го показваш.

Той си облече ризата.

— Утре ще излязат резултатите от ДНК теста на Бюканън. Ако се окаже, че е баща на Фин, ще трябва да го гоня до дупка. На много хора това няма да им хареса. И малкото твърда почва, която имам сега, ще се изплъзне изпод краката ми толкова бързо, че няма да разбера кога съм затънал до ушите.

— Е, и? Защо просто не го зарежеш, както биха сторили повечето на твое място? Откажи се и вероятно ще оцелееш в отдела.

Челюстта му неволно се стегна.

— Не мога да го направя. — Изглежда я загуби само като изрече тези думи. Може би така беше най-добре за всички. Определено за нея беше по-добре. — Съжалявам, но това е против принципите ми.

Тя се приближи и го погали по бузата.

— Ето затова те пуснах.

Той наведе глава.

— Опитах се да го спася — тихо изрече Лонг. — Джими. Наистина се опитах. Опитах се да го накарам да влезе отново в правия път, но уви. През онази нощ той беше побеснял. Мислеше, че ще го издам, и беше обзет от паника. Извади пистолет.

Той чуваше ясно диханието й.

— Не си имал избор — отвърна тя.

— И на мен ми се иска да мисля, че е било така, но не съм сигурен. Трудно е, когато аз сам си го повтарям. Все едно че лъжа себе си.

Тя докосна брадичката му и повдигна главата му, за да го погледне в очите.

— Сега аз ти го казвам. Не си имал избор. Вече знам какво се е случило и не ме интересува какво говорят другите.

Той я гледаше право в очите. Желанието му да я предпази и да я защити влезе в смъртна схватка с желанието да бъде с нея. Мобилният му телефон иззвъня.

— Лонг — каза в апарата и слуша в продължение на почти четирийсет и пет секунди. През цялото време очите му не се отместиха от нейните. — Къде? — накрая попита. После затвори телефона и го прибра в джоба си.

— По работа ли? — попита го тя.

Той кимна.

— Кевин Макдугъл се е опитал да убие Скот Фин и момичето.

Расин вдиша дълбоко.

— Живи ли са?

— Да. Изглежда, Кевин дори не е успял да стреля по тях. Някой друг е застрелял него.

— Кой?

— Някакъв тип, който е бил с него. Фин не го познавал и не го бил виждал преди. На вид бил по-възрастен. С тъмни дрехи, сива коса и сиви очи.

— Твоят призрак.

Лонг сви рамене.

— Може би. Ако е той, тогава излиза, че моят призрак си е напълно жив.

Коул стоеше в сенките от другата страна на улицата, срещу офиса на Макдугъл в Челси. Наблюдаваше. Ирландецът щеше да действа предпазливо. Коул трябваше да разбере колко точно предпазливо. Именно в тази част от професията си той се беше усъвършенствал най-много. Именно това го отличаваше от другите наемни убийци. Този път обаче беше различно. Този път беше последен.

Първият мъж пристигна в дванайсет и двайсет през нощта. Беше нисък и набит, с черна шапка, която го предпазваше от засилващия се дъжд. Сал Бранкачо. Коул го позна. Беше един от най-добрите хора на Макдугъл, което означаваше, че Макдугъл приема Коул съвсем насериозно. Сал огледа наоколо, след което тръгна към другия край на сградата, зае позиция зад няколко палети близо до водата. Беше добро място за наблюдение на вратата. Онзи край на сградата беше тъмен и неосветен и едва ли някой би го забелязал.

Макдугъл пристигна пет минути по-късно с големия си кадилак. Колата сви в паркинга. Кадилакът беше клекнал, дъното почти опираше асфалта. В него пътуваха трима мъже, доста едри и тежки, съдейки по накланянето. Отпред имаше двама, Макдугъл беше отзад.

Колата спря и блокира предната врата. Двама от мъжете слязоха — Макдугъл и мъжът, който седеше до шофьора. Самият шофьор остана вътре. Мафиотът се наведе до стъклото на шофьора и му даде последни инструкции. После се отправи към вратата. Преди да влезе, погледна към видеокамерата, монтирана високо. Същата камера, която беше заснела адвоката.

Коул изчака още десет минути, докато се увери, че няма да дойде никой друг. Така и стана. Значи бяха трима. Едни от най-добрите хора на Макдугъл, но въпреки това бяха само трима. Можеше да се справи с тях. Още повече, след като те мислеха, че елементът на изненадата е на тяхна страна. Тоест, щяха да са прекалено самоуверени. В неговия бранш от прекалената самоувереност до смъртта имаше само една крачка. Това беше фатален порок, който до този момент Коул успяваше да избягва.