Дэвид Хосп - Зодия убиец

Фин си наложи волята да премести погледа си върху лицето на мъжа. Беше по-възрастен, отколкото предполагаше. Имаше коса с цвят на океанска буря и бледи и студени очи. Гледаше съсредоточено към Фин. Или може би не толкова към него, колкото през него.

— Не го прави — повтори адвокатът.

Ръката с пистолета потрепна, но оръжието не гръмна. Мъжът му махна с пистолета.

— Върви — каза.

— Какво?

— Върви си. Вземи момичето и се махай.

Фин протегна назад ръка и стисна дланта на Сали. Продължи да гледа към мъжа и бавно застана между момичето и пистолета.

Оръжието остана насочено към гърдите на Фин. Двамата със Сади заобиколиха мъжа, движейки се с гръб към тухлената стена. Той вървя назад с лице към мъжа, докато не достигнаха пресечната улица.

— Кой уби майка ми? — попита Фин.

Мъжът го погледна с недоумение.

— Какво?

— Кой уби майка ми, Елизабет Конър? Ти ли я уби?

След секунда объркването изчезна от лицето на въоръжения. Той кимна.

— Да — каза. — Аз бях. А сега върви.

— Защо? — попита адвокатът. После извика: — Защо?!

— Съжалявам — каза мъжът и най-накрая свали пистолета. — Аз започнах това. — Прибра оръжието в джоба си. — И сега е време аз да го завърша.

— Какво говориш? Как ще го завършиш? — Фин се изкушаваше да остане. Да иска отговори. Но Сали го дърпаше за ръката и тихо го молеше да тръгне, да избягат от опасността. — Бюканън ли беше? Той ли ти плати? — извика. — Той ли ти плати да убиеш майка ми?

— Вървете и не се обръщайте назад — отвърна мъжът.

Фин го изгледа със смесени чувства, после се обърна. Двамата със Сали затичаха обратно по улицата.

Беше минал един час, в който Коул свърши доста работа. Наближаваше полунощ, а всичко тепърва започваше. Той отвори мобилния си телефон и набра номера.

Иймън Макдугъл вдигна след първото позвъняване.

— Готово ли е? — попита той.

— Готово е. Трябва да се видим.

— Нека да чуя сина си.

— Не е с мен.

От другата страна на линията последва секундно мълчание.

— Къде е?

— Не ми каза, че искаш да го играя негова бавачка до края на вечерта.

— Как се справи той?

— Не говореше много.

— А Фин? — Макдугъл произнесе през зъби името на адвоката. — Моли ли за пощада?

— Каза „моля“.

Мафиотът се изсмя зловещо:

— Хубаво! Копеле!

— Имаш ли информация от полицията?

— Още не. Но със сигурност трябва да имат нещо срещу мен. Онези папки бяха мои. Защо Фин ще ме крие?

— Защото ти е адвокат.

— И какво от това? Адвокатите нямат чест.

— Трябва да се срещнем — повтори Коул.

— Утре?

— Не, не може да чака. Тази вечер.

— Защо?

— Имаше усложнения.

Тонът на Макдугъл стана твърд и остър:

— Какви усложнения?

— Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Повече подробности ще ти дам, когато се видим.

— В офиса ми след половин час.

Коул затвори. Нямаше да е трудно да бъде след половин час в офиса на Макдугъл. Всъщност вече беше там. Намираше се там от четирийсет и пет минути. Иймън Макдугъл не беше глупав. За разлика от сина му. Но Макдугъл старши беше предпазлив и мнителен. Иначе нямаше да се задържи толкова дълго начело на подземния свят. Но Коул се беше задържал по-дълго и от него. Възнамеряваше да го надживее, пък било и с малко.

Над Саут Енд ръмеше ситен дъжд. Октомврийският вятър, който беше вилнял цял ден над брега на океана, неочаквано се премести на северозапад, връхлитайки града от север. Лонг лежеше в леглото на Расин, когато чуха тропането на дъждовните капки по перваза на прозореца. Расин стана и затвори прозореца, после остана загледана известно време в магистралата навън.

Той се обърна и се загледа в нея.

— Какво? — попита тя, без да се обръща.

— Нищо.

Тя се обърна. Беше облякла мъжка риза, на която бяха закопчани само две копчета и прикриваха само част от гърдите й. Ризата не беше на Лонг.

— Не ми излизай с „нищо“. Разкажи ми.

— Защо съм тук ли?

— Сам си отговори. Идваш просто така, без да съм те канила…

Той легна по гръб.

— А ти защо ме пусна?

— Защото съм идиотка.

— Сериозно питам.

— Не ти ли изглеждам сериозна?

— В отдела не ме искат. Знаеш го, вече си чула да говорят.

Тя кимна:

— Да, чух.

— Тогава знаеш и че само търсят повод да ме изхвърлят от полицията.

— Не им давай повод.

— Дори и да не им дам, те ще си измислят. Наистина ли искаш да ти увисна като воденичен камък на шията, когато започна да потъвам? — Той отново се вгледа в ризата и си помисли за другите мъже, с които тя може би е спала. — Искам да ти кажа само, че ако искаш да си с ченге, тогава аз не съм подходящ за теб. Дните ми в полицията са преброени.