Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Липсвам ли ви?

— Не. Само отбелязвам.

Лонг седна на една от табуретките.

— Като гледам, бизнесът направо процъфтява.

Барманът кимна.

— Напоследък набира пълна скорост. Какво да правиш, икономика. — Той се почеса по тридневната брада. — Какво искаш?

Лонг наведе глава за момент, вдиша и издиша, после вдигна глава и погледна Ники.

— „Дюърс“ — каза. — Чисто.

Барманът кимна, отиде до средата на бара и взе бутилка от рафта, след което наля уискито в чашата. Наля повече, отколкото би налял на обикновен клиент. Лонг беше свикнал — това беше една от привилегиите на полицейската значка. Барманите и стриптийзьорките се отнасяха с уважение към него.

Ники наля златистата течност и прибра бутилката. Докато му носеше чашата, Лонг усети как напрежението и сковаността в раменете му изчезнаха. Дори само видът на чашата беше достатъчен да му помогне да се почувства жив. Барманът извади салфетка от един пластмасов поднос и я подложи на бара, а върху нея сервира чашата.

— Искаш да се напием ли?

— Имаш ли ми доверие?

— Имам ли избор?

— Вземи си и ти едно — каза Лонг. — Имам нужда да вдигна наздравица с някого.

Ники го погледна с недоумение, но накрая отиде да вземе отново бутилката.

Детективът остана седнал и загледан в чашата, докато Ники наливаше на себе си. Погали колебливо с пръсти стъклото и те сякаш сами обхванаха чашата. Вдигна я и вдиша дълбоко аромата.

Ники се върна и попита:

— За какво пием?

— Не за какво, а за кого — поправи го Лонг.

— Добре де. За кого пием?

Детективът вдигна чашата.

— За баща ми. За баща ми и за всички принципи, към които се придържаше. Нека почива в мир.

Ники предпазливо погледна Лонг, сякаш гледаше кобра, която е решила да бъде нежна.

— Добре — отвърна и вдигна чашата.

Двамата се чукнаха и Лонг надигна чашата и отпи. Барманът пресуши неговата. Лонг остави течността да покапе върху устните му като зловещата вода, чийто напор всеки момент ще пробие язовирен бент. Изпи половината и преглътна. После бентът изненадващо се спусна и задържа остатъка. Той свали чашата и я остави на бара.

Ники го погледна.

— Някакъв проблем?

Лонг поклати глава. Извади двайсетачка от джоба и я остави на бара до чашата си.

— Никога не се сбогувам — каза. — Но мисля, че сега е време.

Барманът погледна чашата.

— Ще я оставиш ли?

Лонг стана.

— Трябва да докажа нещо. — Хвърли последен поглед към чашата, обърна се и излезе.

Фин беше останал в кантората до по-късно от обичайното. Първо беше обиколил съдилищата, после отиде да даде кръвна проба за ДНК теста. Процесът отне повече време, отколкото той очакваше. Когато се върна, вече наближаваше вечерта, а той беше неспокоен. Реши, че ще е най-добре, преди да се прибере, да прочисти съзнанието си от всичките емоции, съпровождащи бурния му живот. Работата щеше да му помогне. Освен това през последните дни беше пропилял толкова много време, че адвокатската му практика започваше да страда.

Сали също остана в кантората. Каза, че има да пише домашно и че не й се прибира сама. Фин обаче усещаше, че тя иска да се увери, че той е добре. Беше доста странно усещане — някой друг да се интересува от теб.

В девет и трийсет Фин изгуби желание за работа.

— Искаш ли да отидем да вечеряме? — попита.

— Добре — отговори тя.

Той провери дали вратите са заключени добре, след което двамата облякоха палтата си и излязоха.

Вечеряха във „Фемили Кичън“ в северния край на Чарлстън. Заведението беше уютно и готвеха вкусно. Беше почти празно в четвъртък вечер. Когато приключиха с вечерята, бяха единствените останали клиенти и персоналът се готвеше да затвори заведението. Обноските на сервитьора бяха безупречни, но на Фин му се стори, че долови известно раздразнение в тона му.

Определено човекът искаше те да си вървят, за да може да се прибере у дома. Адвокатът му даде щедър бакшиш, за да компенсира причиненото неудобство. Винаги беше по-мъдро да останеш в приятелски отношения с местните търговци.

Двамата със Сали излязоха в хладната вечер и тръгнаха към хълма. Кварталът беше спокоен и безопасен, но се намираше недалеч от общинските жилища на север. Вятърът свиреше в голите клони на дървета и повдигаше от тротоара сухите листа, като ги запращаше в краката им.

— Какво ще правиш, ако се окаже, че той ти е баща?

Фин забоде поглед в тротоара, докато обмисляше отговора си, следвайки с очи пукнатините в бетона, образуващи с годините все по-широка и дълга паяжина. Колкото и да се стараеха хората да наложат на света своя ред, светът винаги имаше последната дума.