Майк Лосон - Рискове на играта

На сутринта след завръщането си от Мъртъл Бийч — признателна за благополучното кацане, осъществено от стария Ед предишната нощ — Ема отново разговаря с източника си в нюйоркската полиция, за да провери дали е научил нещо ново за смъртта на Претър. Отговорът бе отрицателен и тя определено остана с впечатлението, че смъртта на непопулярен богаташ без политически връзки не е сред приоритетите на началника. Освен това Ема изтормози и приятеля си във Вътрешна сигурност да провери летищните охранителни камери дали Макграт не е бил на някое от големите нюйоркски летища.

— Знам, че не се е качил на граждански полет с истинското си име — каза Ема, — но може да е използвал фалшива самоличност, така че, ако Администрацията по сигурността на транспорта може да…

— Съжалявам, Ема, обичам те като сестра — отговори приятелят й, — но не мога да отклонявам хора от работата им заради подобна проверка. Освен ако този тип не е от „Ал Кайда“.

Гадост.

Продължаваше да вали. Всъщност се изливаше такъв порой, че Ема се притесняваше дали няма да отмие горния пласт почва, който беше нанесла. Днес явно нямаше да свърши нищо на двора, така че по-добре да отиде да се види с Дъглас Кембъл и да се опита да провери алибито му за нощта, в която бе умрял Претър. Само че, преди да потегли за Чеви Чейс, проведе ленива и дълга закуска с Кристин.

Забавянето едва не струва живота на Кембъл.

Кейти Кембъл отвори, стиснала в ръка чаша, наглед пълна с портокалов сок. Първата мисъл на Ема, когато я видя, беше: тази жена трябва да използва слънцезащитен крем.

— Дъг го няма — отговори тя, когато Ема помоли да говори със съпруга й.

— Знаете ли къде е? Звъннах в офиса му, но ми казаха, че си е взел почивен ден.

— Коя сте вие?

— Федерален агент — отговори Ема.

Тя имаше — и го съзнаваше — лице и поведение, на които хората бяха склонни да се доверяват. И не желаеха да я предизвикват. Въпреки това извади от джоба си нещо подобно на калъфче за лични документи и го отвори за кратко, колкото Кейти Кембъл да мерне за миг карта с релефен и красив златист печат. Картата удостоверяваше, че Ема е пенсиониран правителствен служител, който ползва специални привилегии в интендантствата по военните бази.

— Престанете да тормозите Дъг — измрънка Кейти Кембъл. — Той няма нищо общо с Моли Махоуни.

— Въпреки това трябва да говоря с него, госпожо Кембъл. Бихте ли ми казали къде е?

— Със скъпия си приятел Ръсти.

— Ръсти Макграт?

— Аха. Днес ще ходят на мач на отбора на Вирджинския университет. Ръсти му се обади снощи да го покани и Дъг си взе почивен ден. Можете ли да повярвате? Колежански бейзбол! На кого му пука?

Може би Кейти не пиеше само портокалов сок. Най-вероятно се наливаше с коктейли.

— Госпожо Кембъл, знаете ли къде е бил съпругът ви този понеделник? Всъщност по-скоро в малките часове във вторник, някъде към един часа?

— Мисля, че е бил тук — вдигна рамене Кейти Кембъл. — В неделя отидох в Ричмънд да се видя със сестра ми и се върнах чак във вторник следобед. Обаче къде другаде може да е бил? Искам да кажа… Дъг не е Ръсти Макграт. Със сигурност не е свалял колежанки в Джорджтаун.

Ема имаше лошо предчувствие относно поканата, отправена от Макграт към Кембъл в деня след нейното посещение. Може би Макграт просто искаше да прекара приятен следобед с близък приятел от колежа. Или пък целта му бе да се види с Кембъл, за да обсъдят призовките, които бяха получили от адвоката на Моли Махоуни. Може би, но Ема се съмняваше.

Ако Демарко беше прав, Макграт беше убил Претър, а след срещата си с Макграт Ема вече споделяше лошото предчувствие на Демарко. Не можеше да прогони от главата си мисълта, че Макграт ще направи опит да се отърве от последния човек, който би могъл да го уличи в престъпление. И щеше да го направи днес. Кембъл щеше да стане жертва на някаква злополука, преди да напусне Шарлотсвил — да падне по стълбите и да си счупи врата или да загине в катастрофа. Ръсти Макграт определено беше достатъчно силен, за да счупи врата на Дъглас Кембъл, а ако станеше така, вината отчасти щеше да е на Ема, защото беше наляла масло в огъня.

Докато работеше за военното разузнаване, Ема рядко разчиташе на инстинкта на подчинените си и обикновено настояваше за категорични данни в подкрепа на заключенията им. От друга страна, се доверяваше на собствените си инстинкти, и то с основание, както потвърждаваше опитът й. В момента интуицията й направо крещеше: трябваше на всяка цена да отърве Кембъл от Макграт. Проблемът беше, че не познаваше никого в Шарлотсвил, който би могъл да й съдейства. Е, познаваше няколко преподаватели от Вирджинския университет, но те нямаше да свършат работа. Трябваше й ченге.