Майк Лосон - Рискове на играта

— Не. За какво говориш?

— От много време съм в Комисията, обаче никога не съм искала да работя там. Ние разследваме и регулираме, но открием ли някой, извършил сериозно престъпление, всъщност го разследва прокуратурата. Само след няколко години проумях, че трябва да отида в прокуратурата, ако наистина искам да променя нещата. Обаче съм ядосала толкова хора там, че никога не биха ме наели. Поне не на мястото, което бих искала. А днес ми се обади главният прокурор. Този страхливец. Искал да оглавя наказателния им отдел. Чудно как, се открило място. Предишният човек на поста — онзи, дето се съгласил със сделката на Моли — отивал да преподава в Харвард. Така че аз получих неговия пост, а винаги съм искала точно това.

— Поздравления — каза Демарко, и то съвсем искрено.

И се запита как Махоуни бе успял да накара главния прокурор да направи каквото иска той. Всъщност не му пукаше и не възнамеряваше да любопитства.

Кей Кайзър се изправи с всичките си сто и осемдесет и няколко сантиметра, бавно завъртя глава и огледа правителствените сгради наоколо. Сигурно си представяше корупцията, която всеки ден пъпли по коридорите там.

Кей Кайзър беше отправила взор към многобройни потенциални подсъдими.

Докато тя гледаше сградите, Демарко наблюдаваше нея. Тя щеше да стане известна личност, личност, която историята да помни. Някой ден той щеше да вземе някое списание, тя щеше да е на корицата с вече прошарена коса, а той щеше да каже: Навремето я познавах .

— Исках само да ти кажа, Демарко, че ще ви наблюдавам двамата с Джон Махоуни — заяви Кайзър. — И ако ми се удаде възможност да ви тикна в затвора, ще го направя.

Демарко напълни догоре чашата си с коняк.

Ема седеше във вътрешния си двор и оглеждаше своите владения. Моравата й представляваше мек зелен килим, дърветата бяха подкастрени, храстите бяха подрязани. Главичките на красиви цветя се надигаха от пръстта.

Ема беше доволна.

Обърна глава, когато чу вратата към задния двор да се отваря. Дори при вида на Демарко удовлетворението й не намаля.

Той седна на стола до нея.

— Приключи ли? — попита тя.

— Да. Остана само едно нещо.

— Моли Махоуни — каза Ема.

— Аха.

— Ти какво направи?

И той й разказа. Този път цялата истина.

Може би Ема не беше чак такава пуританка, за каквато я мислеше. Изобщо не му се стори смутена от случилото се с Тед Алън или Ръсти Макграт, нито от онова, което предстоеше да се случи с Дъглас Кембъл.

— Но какво ще стане с Моли? — попита тя.

Демарко й каза. Ема помълча известно време, после кимна.

— Добре. Обаче ако ме излъжеш пак…

Моли отметна платнената врата и излезе навън.

Беше прелестна утрин, със свеж и чист въздух. В далечината се виждаше планината — тази невероятна планина. Към обяд температурата щеше да се покачи до четирийсет градуса, щяха да се съберат рояци мухи, щеше да задуха вятър, обаче сутрините тук… Никога не бе преживявала толкова прелестни утрини.

Вече шест месеца беше в Танзания. Понасяше жегата, мухите и праха… и смъртта. Толкова много хора умираха всеки ден, предимно деца. Обаче след шест месеца тя беше… какво? Привикнала? Не, не беше привикнала — с такова нещо не можеш да привикнеш, — но бе в състояние да го приеме. Правеше каквото може и това беше всичко. Беше приела, че някаква висша сила сигурно намира причина за цялото това страдание.

Беше започнала да работи за УНИЦЕФ. Така се бе споразумяла с майка си. Да работи три години за УНИЦЕФ. Повече, отколкото щеше да лежи в затвора за търговия с вътрешна информация. Обаче Моли вече знаеше, че след като изтекат трите години, тя ще остане в организацията. И щеше да я превърне в свой живот.

Дейността на УНИЦЕФ беше съсредоточена върху децата и майките, върху осигуряването на здравни грижи и образование. Друга страна от дейността на УНИЦЕФ беше работата с бедните общности за строителството на мрежа за водоснабдяване и отходна канализация. А тя беше инженер, това й беше работата. Когато не можеше да я свърши, понеже нямаше помпи, тръби и каквото й беше нужно, помагаше в болницата. Имаше дни, през които просто държеше ръчичката на някое умиращо дете.

За пръв път от повече от година се чувстваше добре — по отношение на себе си, на работата си, на всичко. От девет месеца не беше пила и нямаше никога вече да посегне към алкохол. Цветът на лицето й беше идеален, очите й бяха бистри и беше понаддала на тегло. И най-важното, беше си възвърнала душевното спокойствие. Не можеше да повярва, че е била толкова пристрастена към две пластмасови кубчета.