Майк Лосон - Рискове на играта

Демарко отново се почувства като Ричард Никсън, който се опитва да потули „Уотъргейт“.

— Какво иска Кайзър? — попита Демарко.

— Какво иска ли? Иска да пъха престъпниците в затвора, само това. Ако си въобразяваш, че можеш да подкупиш Кей Кайзър, значи си луд.

— Не смятам да я подкупвам, Ранди.

И за малко да добави: За разлика от теб, от мен и от Махоуни тя е почтена .

— Значи всичко е уредено — каза Махоуни. — Гледах пресконференцията, но искам да съм сигурен, че не са останали пробойни.

Махоуни се беше върнал от Белия дом преди пет минути. Не си направи труда да осведоми Демарко дали президентът действително ще бомбардира някого.

— Да, всичко се подреди както искахте — отговори Демарко.

Помъчи се да не звучи прекалено осъдително, обаче не се сдържа. Съзнаваше, че се държи лицемерно, защото беше виновен точно колкото Махоуни, като се беше съгласил да подпомогне плана му.

Махоуни беше разпоредил на Демарко да осведоми Ал Кастиля какво е направил Тед Алън с ясното съзнание, че Кастиля най-вероятно ще убие Алън. Щеше да убие Тед не само защото е профукал негови пари, щеше да го убие, защото го е излъгал. Обаче Ал щеше да иска да си върне петстотинте хиляди долара, които беше изгубил Тед, затова Махоуни му даде Ръсти Макграт.

Ръсти притежаваше изработена по поръчка яхта, която струваше около един милион, и купища пари в различни офшорни сметки. Разбира се, Макграт трябваше някак да бъде убеден да даде кодовете за достъп до тези сметки, но Демарко не се съмняваше, че Делрей и приятелчето му Били умеят да бъдат много убедителни. А след като убедяха Макграт, той и яхтата му щяха да изчезнат. Макграт най-вероятно щеше да се окаже някъде насред Атлантическия океан, а яхтата му щеше да попадне при търговец, който да замаже името на носа, да я продаде и да изпрати печалбата на Ал Кастиля.

Кембъл, разбира се, щеше да бъде напълно прецакан. Беше подписал признание не само за престъпленията, които са извършили заедно с Претър и Макграт, но освен това бе поел отговорност за престъпленията на Моли. Сделката на Кембъл зависеше от това той да даде показания, уличаващи Ръсти Макграт, затова след изчезването на Макграт Кембъл оставаше единственият възможен виновник. Ако Кембъл се опиташе да разкаже различна история — че всъщност няма нищо общо с Моли и че Демарко го е принудил да поеме вината й… Е, кой щеше да повярва на човек, който вече е подписал самопризнание? А след като Кембъл излезеше от затвора — или пък дори още докато е в затвора — Ал Кастиля най-вероятно щеше да прибере и неговите пари.

Планът на Махоуни беше безмилостен. И единственото му морално оправдание беше — ако Махоуни изобщо изпитваше нужда да се оправдава, — че Моли му е дъщеря.

Не че Демарко се притесняваше от съдбата, сполетяла Тед Алън и Ръсти Макграт, и от онова, което предстоеше да се случи на Кембъл. Ни най-малко. Знаеше, че Кембъл е убиец, че Макграт се бе опитал да убие и Кембъл, и съпругата му, и че Тед Алън най-вероятно също е убивал хора, макар че нямаше доказателства за това. Затова не съжаляваше за нещастието, което тези хора си бяха навлекли. Чувстваше се зле обаче, задето е навредил на свестен човек като Кей Кайзър и е корумпирал правосъдната система, за да отърве виновен човек, Моли Махоуни, по-малкото зло.

И тогава Махоуни го изненада. Махоуни обикновено беше твърде себичен, за да обръща внимание на чувствата на другите, но сега сякаш отгатна мислите на Демарко.

— Между другото — каза той, — Моли ще изтърпи наказание заради стореното, но няма да е в затворническа килия.

— Какво искате да кажете? — попита Демарко.

— Днес сутринта говорихме с Мери Пат и аз…

— Казали сте й, че Моли е виновна.

— Да. В основни линии. Не съм й казал какво се е случило с Тед или с Макграт, нито за останалите неща. Никога не би го приела и би ме издала. Обаче й казах, че Моли е помогнала с вътрешната информация и че причината да не влезе в затвора е, че съм дръпнал конците тук-там. Интересното е, че Мери Пат не беше изненадана. Като че ли от известно време е знаела, че Моли е виновна, обаче се е притеснявала да го признае дори пред себе си. Затова седнахме да си поговорим тримата заедно и Мери Пат каза на Моли, че трябва да оправи нещата. Не й остави избор.

— Какво решихте? — попита Демарко и Махоуни му обясни.

Да, това го приемам, помисли си Демарко.

— Обаче има още един проблем, господин конгресмен.

— О, за бога! Сега пък какво? Няма ли всичко това най-сетне да свърши?