Майк Лосон - Рискове на играта

Беше ясна и безоблачна нощ, времето беше меко и пред Демарко се разкриваше безпрепятствена гледка към Нешънъл Мол и обелиска на Джордж Вашингтон, чак до искрящия бял куб на Мемориала на Линкълн.

Обичаше Вашингтон нощем.

Отпи глътка коняк с огромно облекчение, че не се налага да накланя глава на една страна. Братовчедът на Делрей — неговият нов зъболекар — бе поставил коронка на счупения му зъб и му бе взел само шестстотин долара, а не хиляда, колкото щеше да му вземе предишната мъчителка. Едно беше сигурно — щеше да си плати сметката навреме. Не искаше Делрей да идва да си търси парите. Изобщо никога повече не искаше да вижда Делрей.

Оставаше проблемът с Тина Бърк, майка на две дъщери. Искаше ли да я види отново? Може би Алис имаше право. Може би беше станал на възраст, когато трябваше да се замисли по-сериозно за живота си. Поразсъждава над въпроса, отпи още една глътка бренди и извади мобилния си телефон, макар че все така не беше решил дали да й се обади.

— Искам да поговорим — разнесе се глас зад него.

Демарко извърна глава. Беше Кей Кайзър. Нямаше представа как го е намерила, но подозираше, че тя е способна да намери почти всеки, когото пожелае.

— Здравей — каза той. Но си помисли: О, мамка му!

— Горд ли си със стореното?

— Искаш ли малко коняк?

Тя понечи да каже нещо, да изстреля още някоя остра реплика, но после се отказа.

— Дааа — проточи утвърдително и седна до него.

Той наля в своята стиропорена чашка и й я подаде. Тя отпи глътка, после още една и върна чашката на Демарко.

— Благодарение на теб Моли Махоуни се отърва — отбеляза Кайзър. — В основни линии Кембъл също. Е, гордееш ли се със себе си?

— Не — отговори той. И наистина си беше така. Отговорът му сигурно я изненада. — Обаче Моли не се е отървала, Кей. Няма да отиде в затвора, но ще прави нещо много по-трудно от това да лежи в някой луксозен окръжен затвор.

— Какво по-точно? — попита Кайзър.

Демарко й обясни.

Кайзър кимна, точно както беше сторил и Демарко, и вероятно си помисли същото като Демарко: Това го приемам .

— Ами Кембъл? Той отива в Програмата за защита на свидетелите, така ли? На това правосъдие ли му викаш?

— Няма да отиде в Програмата. Само така си мисли.

— Какво означава това?

— Не мога да ти кажа. Но те уверявам, че Кембъл отива в затвора и няма да похарчи нито цент от парите, които е откраднал. А Макграт е мъртъв.

— Моля? Откъде знаеш?

— И това не мога да ти кажа. Стига ти само да знаеш, че Ричард Претър, Дъг Кембъл и Ръсти Макграт няма да извършват повече престъпления. А Дъг Кембъл отива в затвора и ще изгуби откраднатите пари.

Тя само го гледаше. Демарко не можеше да разбере дали му вярва, а тя беше достатъчно умна, за да съзнава, че не е в неин интерес да научава повече, отколкото бе чула току-що.

— Е, всичко свърши, Кей. Ти спечели.

Кайзър взе чашата от ръката му и отново отпи.

— Ненавиждам тези хора — каза тя след малко.

— Кои хора? Кембъл и Макграт?

— Всички, които си играят с финансовата система. Всички мошеници от Уолстрийт. Крадат милиарди повече от хлапето от гетото, което обира магазин за алкохол, и съсипват живота на толкова хора. А когато ги пипнат, в повечето случаи не ги осъждат, защото делата са толкова сложни, че средностатистическият съдебен заседател не може да ги проумее.

— Затова ли…

— Баща ми работеше за компанията „Клемзън Фасънърс“. Произвеждаха някакви глупави болтове, гайки и нитове, такива неща. Започнал работа за тях на осемнайсет, междувременно се пообразова и се издигна в йерархията. Беше първият човек от семейството си, който не работеше с ръцете си. Обаче, когато навърши шейсет и две, само няколко години преди пенсия, стана ясно, че изпълнителният директор крие разходи и дългове и раздува печалбите. Обичайните глупости, които вършат компаниите, за да запазят висока цена на акциите си и да се задържат на повърхността. Изобщо не става дума за мащабите на „Енрон“. Засегнати бяха само няколко хиляди души. Обаче баща ми изгуби работата и пенсията си, а понеже беше на шейсет и две, не успя да си намери друга. Стопи спестяванията си за по-малко от две години. Обяви фалит, запечата гаража с хавлиени кърпи, запали колата и се самоуби. Майка ми го намери. Тя почина от сърдечна недостатъчност година след него. Затова мразя такива хора и ще посветя остатъка от живота си на това да ги вкарвам в затвора.

— Мислех, че си подала оставка.

— Не знаеш ли какво направи Махоуни?