Майк Лосон - Рискове на играта

Уитман отново се разрева, затова Били пак го замери с камък и този път го улучи в прасеца.

— Попитах те…

— Четирийсет и осми.

— Четирийсет и осми? По поръчка ли ти ги правят?

— Не, аз…

Делрей хвърли лопатата към Уитман. Той не го очакваше, затова тя отскочи от гърдите му и дръжката го цапардоса по носа.

— Започвай да копаеш — нареди Делрей.

— Моля те, недей…

Както си седеше, Били отново го замери с камък, този път с все сила, и го улучи в гърба.

Уитман започна да копае. През това време Били затвори очи, все едно дремеше, но Делрей знаеше, че не спи, така че, ако не се броеше носовото гъгнене на Уитман, в гората беше съвсем тихо. Напомняше му на гората в Северна Каролина, където си играеха като деца с по-големия му брат. Брат му умря в затвора, а Делрей от години не се беше сещал за него.

Когато гробът стана по-дълбок от половин метър, прасците и босите стъпала на Уитман бяха покрити с черна пръст, а лицето му лъщеше от пот и размазани сълзи.

— Видя ли колко е лесно? — обади се Делрей. — Отбиваме се у вас, вземаме те и те караме сам да си изкопаеш гроба. След това те прострелваме няколко пъти в главата. За нас е нищо работа. Сега тръгваме, но дано да си схванал посланието.

— Какво посла…

— Да не обелваш нито дума до края на живота си за Тед Алън и за връзката му с Моли Махоуни. Направиш ли го, ще се върнем и ще повторим всичко отначало, само че този път ще свършим работата докрай. А ако на шефа ми някога му потрябва лобист, ти си човекът. Разбра ли?

Само по тази причина не го убиха: на Ал Кастиля му допадаше идеята да разполага с личен лобист. Никога преди не бе имал.

— Да — отговори Уитман, — кълна се в бога, разбрах.

— Добре. Да вървим, Били.

Коленете на Уитман се огънаха, той се строполи на дъното на гроба и се разрида.

Делрей предложи на Демарко да се срещнат на закуска в „Хауард Джонсънс“ в Кристъл Сити на магистрала 1. До Делрей седеше пълен мъж с ведър вид и руса коса, който лакомо нагъваше пържени филийки и наденички. Делрей пиеше само кафе.

— Кой е този? — попита Демарко и посочи с брадичка русия тип.

Делрей не отговори, а русият само му се ухили.

Келнерката се приближи до масата и попита Демарко какво ще поръча.

— Само вода — отговори той. — Не слагайте лед и гледайте да не е много студена. — Забеляза как го изгледаха всички и додаде: — Имам счупен зъб. Така и не успявам да си запиша час, за да ми го оправят.

— Трябва да се види с племенника ти — обърна се Били към Делрей с пълна уста.

— А, няма нужда — каза Демарко, понеже си представяше какъв ще е племенникът на Делрей: треперещ наркоман с покрити със струпеи следи от игли по целите ръце.

Делрей сякаш отгатна мислите на Демарко, защото каза:

— Повечето ми роднини са като мен. Обаче не и сестра ми и определено не и синът й. По-умен е от всички, добър, отскоро има собствена практика. Виж — добави Делрей и разтегна устни. Демарко за пръв път го виждаше да се усмихва — този тип трябваше да стане реклама на „Колгейт“, а не да троши глави за Ал Кастиля. — Хлапето се грижи за мен и аз идвам чак от Фили да го навестявам.

Какво пък, помисли си Демарко, и си записа номера на зъболекаря. После поговориха още малко за плана, за да са сигурни, че всичко е точно.

— Онзи тип отсъства от града за няколко дни — каза Демарко. — Секретарката му ми каза, че се връща в петък вечерта. Така че ще го направим в събота по обед.

— Добре — съгласи се Делрей.

Цялата тази история изобщо не допадаше на Демарко, но нямаше друг избор, освен да разчита, че тези типове няма да изпуснат положението от контрол. Не се тревожеше много за Делрей, той беше професионалист, обаче другият… Отвсякъде личеше, че е неуправляем.

Ама така е, когато ставаш делови партньор с мафията.

Демарко се разтакава у дома цялата събота сутрин. Просто убиваше времето до ангажимента си с Делрей, макар че това надали беше точната дума — може би „тайна среща“, „рандеву“? Както и да е.

Беше му останал само един чифт чисто бельо, затова реши да пусне пералнята, докато чака. Тъкмо напъха всичките си мръсни дрехи, чудейки се дали не е по-добре да ги извърти два пъти, когато звънна мобилният му. Беше Алис.

— От Тина разбрах, че не си й се обаждал от онази вечеря.

— Ами…

— Заради момичетата е, нали? Уплашили са те.

— Не са…

— Искам да си представиш бъдещето, Демарко. Ти си на седемдесет. Простатата ти е колкото баскетболна топка. Нуждаеш се от смяна на тазобедрената става, а като те знам как пиеш, сигурно и от нов черен дроб. Но си сам. Няма кой да те кара на лекар, няма кой да разхожда сбръчкания ти стар задник в инвалидната количка.