Майк Лосон - Рискове на играта

За пръв път вероятността Феърчайлд да бъде второто име в избирателната бюлетина бе изключително висока. Той имаше подкрепата на традиционните консервативни гласоподаватели и на големите републикански дарители и — благодарение на парите и съветите на Барбара — беше добре приет сред членовете на латино общността. Те наистина бяха важни гласоподаватели в днешно време. Обаче сега копелето Махоуни разполагаше с информация, която можеше да провали всичките му планове.

Махоуни щеше да изчака Боб да получи номинацията и после щеше да изпее каквото знае за Мелинда Стоу. Боб нямаше да отиде в затвора, задето е застрелял онази отрепка — нападателят имаше нож. Надали изобщо щеше да се стигне до процес. Щеше да бъде неговата дума и официалните полицейски доклади срещу показанията на Мелинда Стоу. Обаче укриването на историята беше проблем, то щеше да го провали.

Виждал беше какво се случва с политици, които се опитват да прикрият простъпките си: Никсън, Клинтън. Само как погнаха Джон Едуардс. Ако Мелинда Стоу разкажеше историята си публично — че той от години й плаща да си мълчи за случилото се през онази нощ на тясната уличка в Тусон… Е, край с политическата му кариера. Без съмнение.

Така че какви варианти имаше?

Можеше да не предприема нищо, както бе предложила Барбара Джейн. Разполагаше с информация за дъщерята на Махоуни, която можеше да провали кариерата му, така че Махоуни вероятно нямаше да използва наученото за Мелинда Стоу. Обаче последното, което искаше, е Махоуни да има такава власт над него. Джон Махоуни просто беше твърде отмъстителен и непредсказуем. Другият проблем беше, че знаеше не само Махоуни: онзи гадняр Демарко и човекът, който беше проникнал във ведомостите на фондацията. За тях той не се притесняваше много-много, защото те можеха да бъдат… редактирани. Не, проблемът не бяха документите, а обяснението на Мелинда относно тяхното значение.

Можеше да се срещне с Мелинда и да й предложи огромна сума, за да отрече историята, която бе разказала пред Демарко, но сигурно нямаше да се получи. Демарко веднъж вече беше изтръгнал признанието й, а ако някой я заплашеше с наказание за укрити данъци, обвинение в заговор за укриване на престъпление или някоя друга проклетия, тя щеше да разкаже всичко, което знае. Дадеше ли й още пари, за да откупи мълчанието й, само щеше да влоши нещата. Представяше си го — упоритият интервюиращ от „60 минути“ изтезава него и Мелинда по телевизията, а ако се опитаха да увъртат, водещият щеше да я обвини, че лъже. Феърчайлд щеше да изглежда адски виновен. Не, нямаше да постигне нищо, ако й платеше още пари.

Обаче, току-виж, успял да я убеди да се качи на самолета и просто да изчезне. Щеше да й осигури нова самоличност, да й даде един куфар с пари и тя щеше да си живее царски на някое евтино място — в Еквадор или в Панама, където можеше да си позволи готвач, прислужница и къща на брега. Само че сигурно и това нямаше да се получи. Махоуни имаше толкова голямо влияние, че щеше да поръча на някоя федерална агенция да я намери и Феърчайлд отново щеше да се озове в същото положение.

Померанският шпиц отново излезе на балкона и започна да го лае, все едно бе някакъв обирджия, когото никога преди не бе виждал. Феърчайлд се озърна за нещо, което да хвърли по него, но подръка му бяха само кафените чашки, от които бяха пили с Барбара. Усмихна се насила и протегна ръка кучето да го помирише, за да го подмами по-наблизо.

— Ела тук, Джони, малък негоднико. Ела тук.

Ако кучето се приближеше достатъчно, щеше да го сграбчи и да го хвърли в басейна. Поне си мислеше, че ще успее да го метне толкова надалече. А ако пропуснеше…

Имаше само едно нещо, което можеше да предприеме по отношение на Мелинда Стоу.

— Идеята си я бива, шефе — каза Били. — Много по-добре от кирка и лопата.

Били издърпа някакъв лост и багерчето загреба още малко пръст. Ровът вече беше дълъг около два метра и дълбок метър и петдесет.

— Опитай още веднъж — нареди Делрей. — Би трябвало да е достатъчно дълбоко.

— Сигурен ли си? — попита Били. — Много е забавно да се действа така.

След като излязоха от Атлантик Сити, бяха поели по Блек Хорс Пайк и Делрей забеляза строителните работи на пътя. Разширяваха някакъв участък — още не бяха поставили настилката — и от едната страна садяха дървета, за да стане по-красиво. Делрей нареди на Били да спре колата близо до един жълт багер, целия опръскан с кал. Беше неделя и той реши, че щом работниците не са започнали работа досега, най-вероятно няма да се появят и по-късно. А хората, които минаваха с колите си, нямаше да обърнат внимание на човек с багерче в участък от пътя в ремонт, отделен с оранжеви конуси. Отне му цели две минути да запали машината.