Майк Лосон - Рискове на играта

Макгрудър се върна на стола пред бюрото на Тед и седна, задъхан само от краткия разговор с Гюс. Взря се в Тед за няколко секунди, мъчейки се да успокои дишането си.

— Умник — процеди той, — голям умник. Толкова по-зле за теб.

— Ти си идиот — каза Барбара Джейн на съпруга си. След това се обърна към снежнобелия померански шпиц в скута си: — Нали така, Джони? Да, Джони Карсън също те мисли за идиот!

Феърчайлд седеше заедно с жена си на терасата с изглед към басейна. Тя беше облечена с бял екип за тенис с толкова къса пола, че й се виждаше задникът. Той не отговори нищо на обидната забележка. Какво би могъл да каже?

— Направо не мога да повярвам! — възкликна Барбара Джейн. — Как така не си ми казал за секретарката и за кашата, която си забъркал. Но онова, което наистина не ми го побира главата, е, че си оставил следа на хартия. Можеш ли да повярваш, че е надробил такава глупост, Джони? Не, и аз не мога.

— Виж, трябва да…

— Кажи ми нещо, Боб. Просто трябва да знам. Защо й изпращаше чековете през фондацията? Защо просто не й даваше парите в брой?

— Защото щеше да се налага да ги искам от теб! — провикна се той и ясно показа колко му е неприятно, че тя държи парите. После сниши глас. — Освен това сумата беше съвсем малка. Реших, че щом фондацията раздава такива суми всяка година, никой няма да забележи.

— И сигурно си казал на счетоводителя на фондацията, че съм одобрила разхода?

— Да. Както вече ти казах, сумата е съвсем дребна.

— Боже! — поклати глава Барбара Джейн. Толкова й беше омръзнало всичко това. До гуша й беше дошло да е съпруга на политик и наистина й беше дошло до гуша от самия него. Този мъж просто я изтощаваше. — Нали разбираш, че ще трябва да предприемеш нещо по въпроса?

— Какво например?

— Боб, Мелинда Стоу може да направи нещо много повече от това да те злепостави. Излъгал си, че си убил човек при самозащита! Сигурно няма просто да отидеш в затвора — не и със съдебни заседатели от Тусон, — обаче със сигурност това е краят ти в политиката, след като така нескопосано си потулил тази история.

— Ще унищожа документите.

Барбара Джейн обхвана с длани муцунката на померанския шпиц, взря се във влажните му кафяви очи и възкликна:

— Чу ли го, Джони Карсън? Чу ли глупавия стар Боб? Щял да унищожи документите. — Тя погледна съпруга си и попита: — Я ми кажи нещо, Боб, ще унищожиш ли и счетоводителя, който е изпращал чековете на Мелинда? Ще унищожиш ли и онзи Демарко, който е разговарял с нея? Ще унищожиш ли и човека, който е изкопчил сведенията, като е хакнал компютрите на фондацията и вероятно е направил копия на счетоводните документи?

— Затова разговарям с теб, по дяволите! Трябва да ми кажеш как да се оправя с тая бъркотия.

— Боб наистина ли изруга пред мен, Джони?

— Извинявай, но имам нужда от съвет. Така че престани да говориш на кучето, ако обичаш, и ми кажи какво да направя според теб.

— Наистина не знам какво трябва да направиш, Боб. Обаче знам, че с политическата ти кариера е свършено, ако това излезе на бял свят. Може би е най-добре да се обадиш на Махоуни и да му кажеш, че сте квит. Кажи му, че ако си мълчи за потулената история, и ти няма да кажеш нищо за дъщеря му и за казиното. А после явно ще трябва да се надяваш, че случката с Мелинда Стоу няма да се разчуе.

— Това ли ме съветваш? Да се доверя на Махоуни?

Барбара Джейн се изправи и приглади гънките на късата си пола.

— Имам среща с момичетата в клуба. Ще си носим ракетите, но всъщност ще седим, ще пием коктейли и ще зяпаме задника на новия професионален треньор, който са наели. Така че трябва да вървя. А докато ме няма, Боб, искам просто да седиш тук и да мислиш. Ако постоиш достатъчно дълго, може и да измислиш някакво решение.

Барбара Джейн навря кучето в ръцете му.

— Ето, поговори с Джони Карсън. Той има много добри хрумвания.

Веднага щом жена му излезе, Феърчайлд пусна кучето на земята и го изрита в задника. То излая и хукна навътре в къщата. Боб открай време ненавиждаше малкото нищожество.

През последните четири години бе направил всичко по силите си да го номинират за вицепрезидент на следващите избори. Много политици се отнасяха презрително към поста на вицепрезидента, който имаше почти безгласна церемониална роля. Изнасяше речи и се снимаше на мероприятия, които не заслужаваха ценното време на президента. Боб обаче искаше да го споменават в учебниците по история, а ако завършеше кариерата си като конгресмен, дори в Аризона нямаше да го помнят. Щеше да е различно, ако станеше вторият в държавата. Знаеше, че осем от четирийсет и тримата американски президенти са починали по време на мандата си и са оставили Белия дом в ръцете на вече съвсем не безгласния вицепрезидент, обект на всеобщия присмех. Шансовете не бяха големи, но не бяха и лоши.