Майк Лосон - Рискове на играта

— Исусе! — промърмори Демарко.

— Не, и Исус няма да го има. Така че се замисли над това, Джо. На този свят има много неща, които са по-неприятни от това да се обвържеш с хубава жена с две умни дъщери.

След тази ведра забележка Алис затвори, а Демарко продължи да тъпче дрехи в пералнята. Телефонът отново звънна. Той погледна да не би отново да е Алис, та да се потисне още повече, но видя, че е Нийл.

— Помниш ли онази жена, Мелинда Стоу?

— Да?

— Бях настроил Гугъл да ме известява, ако името й се появи в новините, и днес сутринта видях, че е мъртва.

— Какво се е случило? Сърдечен удар ли е получила?

Жената беше доста пълничка, но на Демарко му се бе сторила съвсем здрава.

— Застреляна е. Случило се е завчера вечерта, обаче новината излиза онлайн едва днес.

— Застреляна? Как е станало, по дяволите? Опит за кражба ли?

— В статията не се споменава. Пише само, че извършителят не е влязъл с взлом в караваната й, а най-вероятно я е убедил да го пусне, затова отново напомнят на хората да не отварят на непознати.

Демарко си спомни, че когато посети Мелинда, тя му отвори, без да попита кой е. Представи си я съвсем ясно — широкото й ведро лице, кобалтовосините нокти на краката й. Не можеше обаче да си я представи мъртва. Допускаше, че може да е станала жертва на някой случаен откачалник, на луд, който набелязва самотни жени в каравани, но имаше вероятност да е убита и заради онова, което беше научил от нея за Боб Феърчайлд. Разбира се, предположението превръщаше Феърчайлд в очевиден заподозрян, но беше много трудно да си го представи да убива жена. Не е нужно да убиваш хора като Мелинда Стоу — подкупваш ги, заплашваш ги, дискредитираш ги, но не ги убиваш, освен ако не си пълен тъпак.

В момента обаче не можеше да се занимава с Мелинда Стоу.

Трябваше да отиде в къщата на Дъглас Кембъл.

— Синко, ще помогнеш ли на стареца? — Гласът имаше силен югозападен акцент, който Демарко взе за провлачения тексаски изговор.

Обърна се и видя към него да се приближава мъж на около шейсет години, който се подпираше на бастун. Първата му мисъл беше, че старецът изглежда доста корав въпреки бастуна.

— Какво ви трябва? — попита Демарко.

Мъжът продължи да върви към Демарко. На няма и половин метър от него посочи с бастуна.

— Колата ми е ето там…

Демарко се обърна да погледне накъде сочи мъжът и в същия момент усети нещо да се притиска в гръдния му кош.

— Синко — тихо поясни мъжът, — това е револвер „Смит енд Уесън“ трийсет и осми калибър. Зареден е с патрони с кух връх и ще направи вътрешностите ти на пихтия, ако те прострелям.

— Портфейлът е в задния ми джоб — каза Демарко. Не вярваше на очите си. Да го ограби някакъв старец!

— Не ми трябват парите ти, синко. Искам съвсем бавно да тръгнеш към колата ми. Ще се повозим, ще си поговорим, това е. Ще ти дам ти да караш.

— За какво ще си говорим?

— Не му мисли сега. Давам ти дума, синко, че ако отговориш на всичките ми въпроси, ще те пусна. Нямам причина да те наранявам.

Глупости.

— А сега да вървим. Тръгвай към колата. Бавничко. Не съм бърз като някога.

Демарко се поколеба и мъжът го сръга с дулото на револвера. Озърна се. Не се виждаше никой от съседите му. Слезе от тротоара и тръгна към колата на отсрещната страна на улицата.

Старецът слезе от тротоара след него и върхът на бастуна му се плъзна — не достатъчно, та мъжът да падне, но достатъчно, за да залитне и за миг да изгуби равновесие. След това всичко се случи много бързо: дядото се препъна, Демарко се завъртя и го удари в гърлото с лакът, а старчокът се строполи на земята. Докато падаше, стреля, куршумът пропусна да улучи Демарко с броени сантиметри, мина под лявата му ръка и натроши стъклото на шофьорската врата на автомобила на непознатия. Преди той да смогне да стреля отново, Демарко се метна върху него, стисна китката на ръката му, в която държеше оръжието, и го изтръгна — с лекота, като се има предвид, че мъжът беше над шейсетте, подпираше се на бастун и на практика се задушаваше до смърт.

Докато чакаше да пристигнат ченгетата, Демарко се обади на Делрей и му обясни, че се налага да отложат срещата с Кембъл за следващия ден.

Делрей се ядоса. Имаше билет за мача на „Филис“ и място точно зад хоумплейта, но щеше да го пропусне, защото Демарко отложи работата с Кембъл. Сега щеше да си изкара яда на Дъглас Кембъл.

Погледна часовника си. Обяд.

— Да вървим — каза той на Били.

Излязоха от колата и звъннаха на входната врата. Никой не отвори. Делрей знаеше, че Кембъл си е у дома, защото го беше видял само преди час и беше сигурен, че не е излизал, затова с Били заобиколиха къщата и влязоха в задния двор.