Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Не знам. Какво ще искате от този човек? — попита сержантът.

Демарко му обясни.

— Ей, това не е никак зле. По дяволите, дори не мисля, че е и незаконно. Искам да кажа, някой адвокат може би…

— Имате ли такъв, или не? — попита Демарко.

— Знам идеалния човек — отговори сержантът.

Може и да не беше идеален, но ставаше. Казваше се Гари Паркър. Висок около метър и деветдесет, красив, рус и леко пълничък. Докато станеше на петдесет, сигурно щеше вече да е доста пълничък, но точно сега на Демарко му приличаше на човек, когото всеки би искал до себе си, ако се мъчи да овладее бунт. Когато се срещнаха, Паркър не беше в униформа; носеше дънки, черна тениска и черно кожено рокерско яке. Може и да се дължеше на якето, но на Демарко му се стори наперен и самонадеян — тъкмо какъвто бе нужен.

Демарко му обясни какво се иска от него.

— Това ли е всичко? — попита Паркър.

— Да.

— Не схващам.

— Не е нужно — каза Демарко. — Но трябва да се нанесеш в апартамент на Хълма.

— Какво? По никакъв начин не мога да си позволя място на Хълма. В момента живея в Спрингфийлд.

Демарко кимна — беше му известно.

— Ами ако се хванеш на допълнителна работа като охрана в ресторант „Хутърс“ в Тайсънс Корнър и ти плащат по хиляда на месец?

— Майчице! — смая се Паркър. — При това в „Хутърс“?

— Да, брой го като допълнителен бонус. В края на годината ще зависи от теб и управата на ресторанта дали ще продължиш, но една година ще живееш на Хълма, ще вземаш по хилядарка допълнително на месец и пътят ти до работата ще е петнайсет минути.

— И от мен се очаква…

— Само това, нищо повече — каза Демарко.

Да издири фотограф беше лесно, много по-лесно, отколкото да си набави ченгето. Трябваше само да се обади на своя стар приятел Реджи Хармън в „Уошингтън Поуст“.

Арни Бърг беше нисък мъж на средна възраст, с рунтав мустак, коса, която се нуждаеше от подстригване, и лице, надупчено със стари белези от акне. Носеше синьо спортно яке, поръсено с пърхот, кафяви рипсени джинси и леки обувки. Представете си някой режисьор, който се обажда на актьорска агенция и казва: „Ей, Мори, прати ми някой, който да прилича на евтин папарак.“ Агентът със сигурност щеше да му прати двойник на Арни Бърг.

Освен това на човек му трябваха не повече от пет минути, за да разбере, че Арни нямаше срам и би направил всичко, за да изкара някоя пара. Беше от онези, дето ще проследят някоя застаряваща актриса, ще я снимат по бански и на следващата седмица на първа страница на някой таблоид ще се появи снимка на задника й в близък план със заглавие: ЗВЕЗДИ С ЦЕЛУЛИТ.

Демарко презираше Арни Бърг, — което не значеше, че не би го използвал.

Тя беше малко над трийсетгодишна. Висока метър и шейсет, с руси къдрици, които обгръщаха сладко сърцевидно лице, трапчинки на бузите и големи сини очи зад очила с големи рамки. Очилата уголемяваха очите й до размера на огромни сини езера от невинност и й придаваха прекомерна уязвимост, поне според Демарко. Имаше фигурата на Марша Давънпорт: големи гърди в сравнение с дребното й тяло, бедра, които се спускаха във великолепна извивка от петдесетсантиметровата й талия, и крака, които изглеждаха добре в късата й поличка.

Първите думи, които излязоха от сладката й уста, бяха:

— Мамка му, ще ме пуснете ли да вляза? Такъв е клинч навън.

— Бренда Хатауей? — попита Демарко.

— Същата. А сега искам да вляза, преди да ми е замръзнал задникът. В Ел Ей беше двайсет и седем градуса, по дяволите. Ако знаех, че тука е толкова студено, щях да поискам повече пари.

Демарко вдигна куфарите й от верандата, покани я в кабинета си и й наля едно бренди като профилактика срещу пневмонията. Докато отпиваше първите си глътчици от брендито, тя се разходи из стаята, спря се пред една гравюра на стената — подарък от една от многото бивши приятелки на Демарко, и кимна, все едно да изрази одобрението си. След като изхлузи обувките си, тя се пльосна на канапето срещу стола на Демарко и качи краката си на масата. Бедрата й се виждаха чак догоре.

— За шоу бизнеса — вдигна наздравица тя. — Разбрах, че имате роля за мен.

— Кой ви каза?

— Агентът ми, това безполезно лайно.

Демарко се надяваше, че Сам Мърфи е платил на агента достатъчно, за да подсигури мълчанието му.

— Какво ви каза агентът? — попита той.

— Че ще изкарам петдесет бона, без да си вдигам краката. Каза също, че шумът, който ще се вдигне, ще ме изстреля на върха. Надявам се, тогава ще го разкарам и ще си намеря истински агент.