Майк Лосон - Вътрешно разследване

Хари щеше да го закара до мястото на срещата. И да го видеха с Хари, нямаше да е проблем. Щеше да каже, че се е съветвал с него за предстоящата кампания. Погледна часовника си. Трябваше да се върне в хотела до два часа, имаше уговорка с няколко души да се видят на едно питие, но нямаше идея къде го кара Хари, нито колко време ще отнеме, за да стигнат дотам, защото старецът, параноичен както винаги, нямаше да назове мястото на срещата до последния момент.

За щастие, мястото се оказа офис сграда наблизо в Манхатън. Хари спря в подземния паркинг и даде на Морели ключ от някаква стая. Сградата се използваше от адвокати, счетоводители и други професионалисти. Повечето хора, които работеха тук, вече си бяха тръгнали, но ако Морели се сблъскаше с някого, имаше много основателни причини да се намира на подобно място.

Качи се на шестия етаж, погледна надолу по коридора и не видя никого. Беше толкова тихо, че се зачуди дали някой изобщо работи тук. Не би се изненадал, ако старецът е избрал някой офис, който току-що се е освободил. Морели стигна до стая номер 623 и пъхна ключа. Еди и старецът вече бяха там.

Както обикновено Еди стоеше настрани, в един ъгъл близо до прозореца. Беше като някаква огромна скала — тих, неподвижен и странно зловещ. Морели открай време недоумяваше как Еди се е сдобил с белезите по ръцете си. Не бяха от изгаряне и изглеждаха прекалено широки, за да са от острие на нож. Все едно някой се бе постарал да осакати ръцете му — удрял ги е с вратата на кола или ги е налагал с чук — и след това са били възстановени хирургически. Вършеха работа, но не приличаха съвсем на човешки, като ръце, които Франкенщайн би пришил към китките на своето чудовище.

Старецът се надигна от стола, на който седеше. Бавно се придвижи напред със сериозно изражение на лицето. Нито той, нито Морели обичаха прегръдките, затова двамата само се здрависаха, като Морели се погрижи да не стиска ръката на стареца прекалено силно.

Старецът изглеждаше както винаги: меката му бяла коса беше внимателно сресана, тенът му беше бронзов, а суровото му лице подсказваше за способността му да бъде брутален. Беше облечен с кафяв костюм, бяла риза и широка зелена вратовръзка. Морели можеше да се обзаложи, че и костюмът, и вратовръзката са на не по-малко от петнайсет години. Старецът имаше достатъчно пари да си купи собствена верига магазини за дрехи, но от години бе престанал да се тревожи дали е модерен.

— Как си? — попита старецът.

Пол кимна, симулирайки тъга, която не изпитваше.

— Добре. А ти?

— Знаеш как стоят нещата, едва я познавах: Не е както когато умря Кейт, но…

— Знам — каза Морели. — Не съм спал спокойно, откакто се случи. Трябваше да се грижа по-добре за нея. Трябваше да съм по-добър съпруг.

Старецът кимна.

— Знам как се чувстваш. Когато моята съпруга умря, и аз се чувствах по същия начин.

За момент помълчаха, и двамата потънали в мисли за изгубените си съпруги, макар че нито един от тях не изпитваше истински угризения.

— Това хлапе, тъмнокожото… Има ли нещо друго, за което вестниците не са писали? — попита старецът.

— Не. Беше просто някакъв младеж, който работеше в офиса ми.

Старецът поклати глава.

— Предполагам, изводът се налага от само себе си: независимо кой си, независимо колко си влиятелен, не можеш да се предпазиш от съдбата.

— Въпросът е, че имаме аларма в къщата, но никога не я пускахме през нощта, когато си бяхме вкъщи. Ползвахме я само когато излизахме. Да бях пуснал проклетата аларма…

— Да се върнем на чернокожия — прекъсна го старецът. — Сигурен ли си, че не е свързан с никого?

— Да. Беше едно обикновено хлапе. Може и да се е числял към някоя местна банда, нямам представа, но определено не е работел за някого в политиката.

— Добре, щом си сигурен. Стигнахме много далеч, Пол. Прекалено близо сме. Ако има нещо, което трябва да направя, каквото и да е, кажи ми.

— Знаеш, че ще го направя — каза Морели.

Отново замълчаха и единственият звук в стаята беше тежкото дишане на стареца.

— Успя ли да разбереш защо онези жени са били в списъка на репортера? — попита старецът.

По дяволите! Трябваше да отвлече вниманието му от този въпрос, но да го лъже беше прекалено опасно. Старецът беше убивал хора само защото бе заподозрял, че го лъжат.

— Само това, което ти казах и преди — отвърна Морели. — Едната жена, тази, която живее в Ню Йорк, за кратко е работила при нас по едно проучване, когато бях кмет, и сме я уволнили. Просто не беше компетентна. Репортерът сигурно е решил, че може би сме я уволнили, защото е видяла нещо и се е възпротивила. Не знам дали си спомняш, беше доста отдавна, но градоустройственото проучване се извършваше, за да помогнем на едни хора, които ти познаваше в Бруклин, и ти малко натисна общинския кмет по онова време. Както и да е, тази жена не знаеше нищо за това. Занимаваше се с маловажни задачи. Но репортерът не е бил наясно. Той се е надявал, че който е бил уволнен, ще е склонен да разговаря с него.